NOT FOR SALE!

…

There are people, me included, who need blood transfusions every 20-25 days of their life. This is a sort of campaign that I’m trying to start and it’s aim is to raise attention to this problem! Please help me if you can and with what you can! Thank YOU!





Има хора, в това число и аз самият, които се нуждаят от кръвопреливания на всеки 20-25 дни от живота си. Това е нещо като кампания, която се опитвам да започна, с цел да повиша интереса и да засиля вниманието на хората към този приблем. Моля Ви да ми помогнете, ако и с каквото можете! Благодаря ВИ!

Неделни снимки с интересно запознанство

…

Преди няколко седмици имах удоволствието да снимам за първи път група музиканти. Не ги бях виждал през живота си. Просто ми се искаше да опитам да направя фотосесия на някаква Банда. За мое щастие една позната ги слуша, и се оказа приятелка с барабанистката на групата. С малко съдействие от нейна страна се разбрахме за фотосесия, в удобно за всички време.

Изживяването си заслужаваше. Само се надявам да не съм ги разочаровал с крайният резултат.

А сега идва време и на част от кадрите, които и аз харесвам :)

Кога снима за последно?

Както вече може би повечето от вас, които ме познават и/или четат знаят, че аз се преструвам на фотограф. Играя си със скъпи играчки и от дъжд на вятър вадя по някоя снимка във фотото, за да се направя на интересен :)

Или не съвсем. Това оставям на вас да прецените сами за себе си.

Днес обаче ще се поизпитаме, или аз ще се изповядам, ако на вас не ви се занимава да отговаряте пред монитора си, на въпроси зададени от някой с неясна мисъл. Та значи, седя си аз тук по никое време и си мисля, кога за последно съм снимал. Та нали съм фотограф? Предполага се, че постоянно снимам разни неща! Е да ама не съвсем. Оказва се, че последно снимах в неделя някакво пожълтяло дръвче, и то само за да си извадя фотоапарата от раницата, в която го бях носил с мен през последните 4 часа, нагоре и надолу из Рила планина.

И като се оказа, че не съм снимал нищо интересно от ........... прекалено дълго време, щом и аз сам немога да си спомня от кога точно, започнах да се замислям, аз аджеба мога ли да снимам като хората, ако ми се наложи, или съм загубил тренинг(да го наречем, защото умения не бих казал че имам кой знае какви).

Та след тези дълбокомислени процеси протекли точно за 2,3 секунди в главичката ми преди да се разсея с нещо, се роди гениалната идея да започна да тренирам. Стигнах до заключението, че всяко нещо трябва да се тренира. И ако не ми мине котка път, така да се каже, почвам да обикалям безцелно града и паркчетата в търсене на смахнати работи за снимане. В търсене на мисловен процес породен от фотографското начинание, от което явно имам жизнана нужда. За да не затъпея тотално седейки пред Twitter, You Tube, Facebook и някой друг сайт за интериорен дизайн :)

Та какво беше цялата идея на тази глупост, която току що сте прочели, ако не значи съвсем съм ви отегчил още в началото. Идеята е, че с каквото и да се занимава човек, колкото и да е приятно то за него, ще загуби умението си ако не го упражнява и развива постоянно. И може би, че ключът към добрият резултат е той да е следствие от някаква мисловна дейност комбинирана с талант, а не само на едното от двете.

Дано се заблуждавам.

От известно време насам в мен се надига едно много неприятно усещане. Усещане за сивота, еднообразие и затъпяване.

Имам странното чувство, че хората около мен, с малки изключения, нямат живец в себе си. Няма нещо, което да гори в тях. Да ги кара да се интересуват. Нещо, което да ги движи напред. Усеща се едно сиво, монотонно, тромаво и провлачено еднообразие. Сякаш времето е спряло и всичко стои на едно място. И никой от нищо не се интересува. Никой от нищо не се трогва, или вълнува. Всичко е видяно, вкусено, изживяно. Всичко е безвкусно.

Града е пълен с живот, и едновременно с това празен. Всяка вечер заведенията са пълни, дискотеките претъпкани. Хората се движат насам – натам. Забавляват се. Шумят. Всяка вечер се повтаря едно и също. Вечер след вечер. Нищо не е различно, нищо не е ново, нищо не е вълнуващо. Дискотеката в петък и събота са се превърнали в закон. Придобили са монотонното еднообразие на работата зад бюро.

Градът е изпразнен от смисъл и положителна емоция. Изпразнен от креативни идеи и начинания. Изпразнен от творческо и новаторско мислене. И сред цялата тази празнота, от време на време се намират някои идейни хора, които си правят своите неща, сами за себе си. За да запълнята творческата празнота в своите души. Достатъчно ли е това питам аз. На мен не ми стига. Аз жадувам за сладка приказка с интересни хора, в заведение с приглушена светлина, тиха музика и разнообразни артистични натури, запалени от огъня на живота и преследващи идеите си. Търсещи начин да реализират мечтите си, а не да оцелеят правейки нещо незнайна какво, само и само да свържат двата края. Но нима това е само една мечта. Една фантазия.

Дано се заблуждавам. Дано в пустинята има оазис, който не съм открил. Дано някой ми го покаже!

Първата самостоятелно заснета сватба.

Предният пост относно сватбена фотография, целеше да опише, какво аджеба е това Сватбената фотография за мен. Снимките, които съм показал там, са мои, но са правене на сватбата на много скъпа моя приятелка, която работеше във фотото в което си вадих първите аматьорски снимки преди 5 години, докато още се чудех, коя снимка как трябва да се направи. Тогава още незнаех какво е това бленда, и скорост на затвора. Незнаех даже за какъв затвор иде реч.
Незнам защо, но от нейната сватба насам немога да направя толкова хубави снимки, или поне според мен. Старая се, но не успявам. Може би, защото на нейната сватба бях спокоен, че не само аз снимам. Че ако не се справя да заснема нещо, то има още 3-4 фотографа, които ще са го зснели.
Преди няколко седмици заснех първата си инцидентно самостоятелна сватба. От взимането на младоженеца и тръгване за кумовете, та чак до изпращането на гостите от ресторанта.
Когато се прибрах и си видях снимките си помислих, че младоженците ще ме убият. Срам ме беше да предам заснетото от мен в студиото, за което снимах. През цялата сватба бях на тръни, да не изпусна нещо, дали няма тоталнода се издъня, и да предам доверието, което са ми гласували хората викнали ме да снимам сватба от името на тяхното Фото Студио.
Сватбата мина, дойде и втора (още на следващия ден) и аз чаках ли чаках да ми се накарат, колко лошо съм снимал.
Какво се оказа. Не съм снимал чак толкова лошо. Има какво още да се желае, и винаги ще има. Но като цяло съм успял да заснема сватбата без да се налага младоженците да искат главата ми на тепсия.

А сега ще ви покажа и някои от ужасните снимки, които много време не смеех и сам да погледна.

Усещане за бавна смърт или почти.

Всеки е бил болен, неразположен, настинал и отпаднал. На някои обаче това ни се случва по-често(визирам себе си). И когато това настиване, боледуване и неразположение продължи цяла седмица и от болка в гърлото премине в Болка в гърлото, кашлица, подути венци, болка в цялата глава и неспособност да се храниш, като хората, тогава вече става доста неприятно.

Не искам да се оплаквам, но в момента дните ми минават в дремене пред компютъра, мотаене пред телевизора и от време на време четена на някакви любопитни и до известна степен полезни статии в някой форум. Това вече продължава повече от седмица, и имам чувството, че времето е спряло, светът ме е забравил и съм в някаква бездна, която няма какво да предложи, за раздвижване на и без това малко останалото ми сиво вещество.

Та защо това тежко заглавие. Защото има моменти в, които след едно такова продължително застояване в затворено място, без нищо стимулиращо мисловни и креативни процеси в мен имам чувството, че бавно губя способността си да мисла. Все едно бавно умира нещо в мен и преминавам в едно такова никакво състояние на носене в пространството. Едно такова малоумно и безжизнено съществуване, което ме изнервя и кара да се чувствам безполезен и несъществуващ.

Имам нужда да се съжива, да разкъсам пъшкула в, който се намирам и съм се онесъл в безвременен сън. Да отворя очи, да ме лъхне аромата на студен есенен дъжд и жълти листа падащи от дърветата. Да усетя, че съм жив. Да се захвана с нещо безмислено, но изискващо много енергия и усилия за достигането на ненужен и глупав или дори безмислен краен резултат.

Имам нужда от фоторазходка. Да хвана апарата и да чуя сладкото щракане на затвора. И да зная, че съм жив.

П.П. Искренно се надявам повече да не Ви занимавам с глупави и сиви постове като този.

Да бъдеш фотограф или не. Или какво не бих снимал и защо ???

Както всеки може да види по-голямата част от този блог се върти около фотографията. И то най-вече моята фотография. Какво е Тя за мен. Какво ми дава, как ми помага в живота ако щете.

До съвсем скоро си мислех, че няма нещо което да не бих искал да работя свързано с фотографията. Така да се каже – няма снимки които не искам и не мога да правя. ДА ама НЕ !!!

Както се случва в повечето пъти, оказа се, че отнова съм в грешка. Отново се убедих, че човек се учи докато е жив.

Звънна ми един приятел, сподели че негов другар и колега си търси фотограф спешно за 2 дни. Реших, че няма какво да загубя и, че ще се справя, защото съм снимал различни и разнообразни неща и като цяло крайните резултати не са отвратителни. Отидох на място, запознах се с работодателя, който се оказа точен, сериозен и като цяло се отнася професионално и сериозно към работата. Работата обаче се оказа нещо, което аз не мога да върша. Работих едната вечер, втората щях да работя ако времето не беше провалило нещата.
Някой ще каже – щом си работил, защо твърдиш, че работата неможеш да я вършиш.
Веднага отговарям – работата изисква да върша нещо, което не е емоционално приятно за мен.

Радвам се, че отидох. Радвам се, че опитах нещо ново. Защото с всяко нещо, с което човек се захване и в което човек успее или се провали, той научава нещо за себе си. По този начин вярвам, че се развиваме и вървим напред и нагоре.

Осъзнах, че предпочитам да снимам хора които лично са се обърнали към мен. Дошли са и са уточнили кога и какво искат да се снима. Видя ли са на какво съм способен и са преценили, че това им е достатъчно. Предпочитам да снимам на място което контролирам, и което ми е познато. На място на което няма много странични хора и много движение. Това обаче не означава, че ми е неприятно да снимам Сватби, Рожденни дни и Тържества. Нямам нищо против, дори ми е приятно, стига хората сами да са избрали мен за техен фотограф за този повод.

Интерферонена му работа !

Може би знаете, може би не, но в момента се лекувам с Интерферон. Едно лекарство което се прилага като подкожна инжекция веднъж седмично и има много лош характер като цяло. Повече за интерферона няма да ви кажа, защото не мисля, че мога да бъда толкова описателен и увлекателен, като моята смея да твърдя приятелка Altair – човек който пише прекрасно и невероятно поне според мен.

Та да минем към идеята за това писание. Идеята е че от 3 месеца се „боря” с това лекарство, и по-скоро със пиперливия му характер. Оказва се, че е такъв само първият месец и половина или почти два месеца. Дали защото и аз понякога съм голямо говедо незнам но вече почти не ми се опъва толкова както в началото и ужким се разбираме. Има моменти на своеволия, но се търпят. Той (интерферона – това пояснение е повече за мен самия не за Теб читателю) се старае да не се изхвърля и да проявява волности, а аз се държа любезно и му прощавам изблиците на непослушание и келешлък.

Та повод за този пост е разговора, който проведох по телефона с Altair в, който се оказа, че от общо 12 инжекции, аз с целият си акъл съм тръгвал на път до 15 мин след самата инжекция в 4 случая. Това само по себеси може да се счита, както за глупост така и да бъде показателно, че човек който си опознае страничните ефекти може да си позволи да ги контролира и да не трябва да променя много начина си на живот заради иначе неприятното лечение.

Определено не бих се наел да тръгна на пътуване от рода на 200 – 300 км ако няма втори шовьор с мен. Но всичко в рамките на 100 – 120 км е съвсем приемливо.

И понеже отново се разпилях на всякъде и не се знае вече за какво говоря изобщо. Идеята не целият пост е да споделя нещо с хората, които преминават по същия път. С хората които скоро са си направили първата, втората, третата или петата инжекция. Уважаеми дами и господа, момичета и момчета, ако Ви се струва че положението е ЗЛЕ – поемете си дълбоко въздух и запомнете от мен само това:
1. Положението ще се оправи съвсем скоро.
2. Положението почти винаги има начин да стане и по-лошо, затова се научете да гледате от добрата страна на нещата !!!

Сватбена фотография. Или какво е сватбената фотография за един млад фотограф.

Наскоро заснех първите си самостоятелни две сватби. И изживяването беше 100 пъти по-изтощително и емоционално натоварващо отколкото съм си представял, че може да бъде.
Защо въпреки стреса и напрежението се наех да заснема сватбите на две млади семейства – просто неможах да откажа на приятел фотограф, който трябваше да отсъства от страната и се наложи да заснема неговите вече уговорени сватби. Това което допълнително ме успокои е факта, че вече бях снимал кото втори фотограф няколко пъти и ме увериха, че ще се справя с тази нелека и според мен изключително отговорна задача.

Защо пиша този пост – и аз не съм сигурен. Може би имам нужда да споделя част от нещата които са ми се случили в последно време. Или просто стоя и бездействам повече от необходимото за здравословен живот. Може дори да ми се е доснимало отново и да искам да си спомня тръпката и напрежението от едно такова събитие.

Осъзнавам, че не е нормално на някой да му липсва напрежението и умората, но истината е такава – понякога ми липсва точно това. Още от началото на следването ми, когато след организирането на всяка учебна екскурзия съм си казвал, че е за последно и след два месеца съм правил нова просто защото тръпката и напрежението те карат да се чувстваш жив. И не само това, и удоволствието да чуеш на края на едно 4-5 дневно пътуване поне от 5 човека – „Беше страхотно, кога отново ще ходим някъде ???”

Истината е, че както в туризма така и във фотографията за мен най-важното е човека срещу мен да остане щастлив от това което съм му дал, било то продукт или услуга. И да нямам предвид доволен, защото човек е доволен като си купи хубави обувки, или някакъв свестен хранителен продукт, в който няма само боклуци. Искам да доставя Щастие на хората, които заснемам.

Затова, може би, ми хареса толкова сватбената фотохрафия. Хората отиват на това почти вълшебно събитие с желанието и нагласата да се забавляват, да празнуват раждането на едно ново семейство. Да честват обичта, любовта и желанието на двама души да съединят животите си в един общ (леле колко сладникаво го казах).

Тук май е мястото аз да замълча и да оставя няколко снимки да покажат щастието на едни прекрасни млади хора обещали един на друг да се обичат винаги !

Как да станеш Супергерой ???

Много от нас си мечтаят от малки да станат Супергерои и да спасяват живота на онеправдани и изпаднали в беда обикновенни хора или да спасяват красиви принцеси от зла участ и много други такива подвизи заслужаващи адмирации.
Истината е, че всеки може да бъде супергерой. И тук ще опиша в няколко лесни, прости и последователни стъпки как да стане това.
1. Супергероя, както всеки от нас знае трябва да е безстрашен и да не се притеснява от болници, медицински сестри и някаква си там кръв. Що за супергерой сте, ако припадате при вида на игла или няколко капки кръв – НЕ СТАВА !!!
2. Супергероя трябва да е всеотдаен. Ако неможете да отделите един ден от натовареното си ежедневие, за да спасите нечий живот или поне един следобяд – то какъв супергерой ще сте ??!??! Моля не се излагайте!
3. Супергероя трябва да извършва своите добри дела без да очаква да стане известен или Бат Бойко да му стисне ръката и Бат Славчо Трифонов да го покани да си побъбрят в студиото.
4. И сега нещо шокиращо – не е задължително да притежаваш нечовешки сили или магически способности, за да си Супергерой. Може само да отидеш до най-близкият кръвен център и да дариш кръв. Така ще спасиш едновременно живота не на един, а на цели 3-ма души. Невероятно но факт.

И ако си мислиш, че така не помагаш на принцеси в беда – В грешка си приятелче! В България има 300 души, които се нуждаят от помощта на един такъв Супергерой на всеки 20 дни от своя живот. Половината от тях са Принцеси. Дори може би повече :)
Почти една трета от тези 300 души се лекуват в София. Всеки един от тези 300 човека на 20 дни си задава въпроса, който си задавам в момента и аз – Ще има ли кръв за утре и за мен ??? Или ще трябва да се влача като парцал още един ден !!!

Бъди СУПЕРГЕРОЙ ! Дари КРЪВ !!!

A quick photoshoot!

Що е това спонсорство и има ли то почва у нас ... !!!!!!

Някой ще си помисли - тоя друга работа няма ли си? Защо се занимава с такива глупости? Някой да влее малко разум в главата на това момченце, хората нямат пари за лекарства той с какво се занимава. ................... И много подобни............
От къде знам ли - знам защото и на мен ми минават всички тези въпроси точно в този момент. В момента в който съм седна да пиша, този пост. Дори не знам как да го напиша без да прозвучи смешно. Но ще опитам. Пък каквото се получи. И за да не си помислите, че не знам колко по-важни неща има от това за, което тепърва ще мърморя - знам и то от собствен опит. В момента ми трябват скромните 40 000 лева за едно лечение което шибаната здравна каса не иска да ми отпусне....... НО ....... ДА СЕ ВЪРНЕМ НА ОСНОВНИЯТ ВЪПРОС
Говорехме за спонсорството и какво е то в България. Спонсори има ако има и сензация, ако с това си деяние ще станат известни, ще влезнат в „Телевизията” за 3 дни, или за 2 часа или за 5 минути, няма значение. Важното за тях е да се изтъкнат че са направили нещо. И в повечето случаи се говори с дни за някаква дреболия. Или за нещо което така или иначе е трябвало държавата да го осигури преди 1000 години, но не го е направила.
Защо се възмущавам. Защото от 28-ми Май се опитваме да осигурим фотоапаратура за нуждите на 300 пациента като мен с рядкото заболяване наречено Таласемия Майор. Защото професор от Италия ме е помолил да направя нещо по въпроса, и след писмо до Дистрибутора на Никон за България сме получили отговор, че те ще ни направят невероятната отстъпка от 180 лева от цената в магазина за нужната ни техника, която възлиза на скромната сума от 3800 лева. Та това няма и 10%.
Когато разбрах каква отстъпка ще ни направи компанията вносител в главата ми изникна само мисълта - Ако бяхме нормална държава, щеше ли да е такава отстъпката ??? Ако бяхме нормална държава може би щеше да има редица дарители, които да се съгласят да предоставят тези 4000 лева, с които да улеснят лечението и наблюдението на 300 души с рядко заболяване. Но в края на всеки ден, може би всеки един от нас трябва да си зададе въпроса - НИЕ НОРМАЛНА ДЪРЖАВА ЛИ СМЕ ??? И да се запита след това - Какво да направя за да станем нормална държава !!!!!!!!
И ако не ставам много нахален Моля всеки един от Вас, който смята че може да направи нещо във връзка с този мой така банален и безсмислен може би проблем, да ми напише коментар, или да ми изпрати e-mail в който да посочи с какво може да бъде полезен за тази загубена кауза. Ако някой от вас има старо Огледално-рефлексно тяло, което да може да се използва и да желае да дари, също може да ми пише. Имайте предвид, че се нуждаем от един огледално-рефлексен апарат с 1 китов обектив и един обектив 105MM AF-S VR II F2.8D MICRO NIKKOR LENS.

15 НЕЩА !!!

Какво ли не измислят хората! Кой да знае, че има такова животно като Блог Щафета. И аз щях да си остана неосведомен ако не беше Алтаир та да ме включи в такава.
Интересна идея е това Благ щафетата. Според правилата на това чудо трябва да ви споделя 10 неща които ме правят щастлив и 5 неща които не знаете за мен. То сигурно има някакви стандартни 10 неща, които правят хората щастливи, та може малко да се препокрия с тях, ама какво да се прави, ще ми простите.


Погледа на човека който обичам ме прави истински щастлив.
Щастлив съм когато снимам и успея да надмина себе си. И се изненадам приятно от крайният резултат.
Щастлив съм когато оценят това, което съм свършил, и тук не визирам някакви банални неща, а по-скоро неща, които обикновено не се забелязват. Такъв момент е била благодарността на 30 човека пътували с мен до Истанбул и обратно. Няма по-голяма радост от това да ти кажат -.Благодаря за хубавата екскурзия след 3 дни прекарани с приятни хора в красив град.
Истински щастлив може да ме направи хубав филм в киното.
Щастлив съм и когато успея да направя приятна и неочаквана изненада на близък човек. Затова може би толкова се старая при организиране на рождени дни на приятели и избиране на подарък за тях. Егоистично е малко от моя страна, но в крайна сметка и човека се радва и аз съм направил нещо за да се почувствам добре.
Щастлив съм, че имам добри приятели, които държат на мен и ме подкрепят.
Щастлив съм, че мога да избирам с какво да се занимавам поне на този етап от живота си и не се налага да правя нещо, което не желая.
Щастлив съм, когато прекарам 4-5 дни в автобус с непознати на път за някое приказно място като Котор, Будва и Дубровник и след тези 4-5 дни се прибера от екскурзия с нови приятелства и прекрасни спомени.
Щастлив съм когато някой ми се усмихне без причина и ми каже благодаря за нещо, което аз приемам за даденост.
Щастлив съм когато някой има нужда от мен.

Станаха ли 10? Дано, че нещо .............. не мога да ги измисля толкова много.................. Само сега да не излезе, че съм неблагодарен и нещастен човек !??!?!? Не е така. В интерес на истината много неща ме карат да се чувствам щастлив, просто ми е трудно да ги изброя. Сега да видим какво не знаете за мен..........
Обожавам шоколад. На моменти направо откачам като нямам нещо богато на какаово съдържание около мен. В гимназията имаше момент в, който всяко междучасие съм си купувал шоколадови вафли.
Изпитвам неземен ужас и страх от зъболекар. Който е запознат с диагнозата ми знае, че тя е съпроводена с ежедневни инжекции и други неприятни процедури. Нищо от тези неща не е в състояние да ме ужаси толкова колкото мисълта, че трябва да отида на зъболекар.
Обичам да се катеря в планината. Да се чувствам като парцал през целият път и накрая, когато се изкача на върха да си кажа - Ебаси красотата! Струваше си сърцебиенето, умората и чувството, че ще ми се пръсне сърцето на милиард парчета.
Много искам да направя зимен планински преход, до някой висок Български връх, или до Седемте Рилски езера. За жалост не се чувствам достатъчно подготвен за това, или поне не за сега.
Не съм толкова директен, колкото изглеждам, и понякога съжалявам, че съм проявил търпение към някой в определена ситуация.

Май това е от мен. .......... Оф... то не било лесно. А и да не забравя, трябва да си избера хора които да напишат техните 10 и 5 неща. Та значи това са .............. Георги Стоилков, Оличка, Тодор Атанасов, Ин-Ян, както и автора на най-старият блог, който чета Йовко.

1 снимка = 1000 думи

Чували ли сте тази сентенция? Аз да! И силно се надявам да е така. Защо ли ? Защото не ме бива с думите. Прекалено директен съм и хората се засягат като им кажа какво мисля право в очите. А понякога когато се опитвам да не бъда толкова директен, се изразявам глупаво и отново ми се сърдят. С една дума - не ме бива с ДУМИТЕ :) Може би затова се надявам в снимки да се изразявам по-добре.
Снимките които ще видите в този пост са плод на болният ми мозък. Да знам, за някои хора са прекалени, тежки, гротескни, дори някой може да ги нарече вулгарни. За мен те са просто пресъздаване на действителността такава, каквато аз я познавам и виждам. Някой ще каже, че кръв в заведенията не се сервира, и че до момента пиша само глупости. Нека този някой си помисли какво за него е бара! Не е ли място за приятно изкарване с приятели? Не е ли място на което се събира с познати да размени впечатления и да сподели преживявания? Не е ли място на което човек отива да „презареди батериите” и да се разтовари психически? Ако съвсем случайно отговаряте на горните въпроси с ДА - то вече знаете какво е кръвопреливането за мен и още около 200 човека в нашата мила Родина. Може би не всеки се чувства точно така. Може да са 150, но истината е, че ние сме семейство и се събираме точно в болницата, по време на кръвопреливане. Понякога се докарваме рев от смях. Понякога се успокояваме взаимно. Но винаги се зареждаме и разтоварваме психически.
И все пак може да си кажете - това е ненормално, тоя има отклонения, съвсем се е сбъркал. Може, но все пак отидете и дарете кръв. Защото ако не го направите, не просто няма да „презаредя батериите” и да разпусна с приятели - просто може да спра да съществувам! И не само аз. Може да е някой, който току що е разбрал, че колата движеща се срещу него има пиян шофьор, или случайно е паднал от някъде, или някой луд с автомат е решил да влезе в магазина веднага след него. Сещате се! Но ................ Това е ЖИВОТА. Подарете го на някой още сега !

Специални благодарности на Жорката, моят верен другар в такива фотографски начинания.

Какво знаеш за живота ?

Какъв прост въпрос? Нищо сложно! Или може би не? Нека всеки сам прецени за себе си............
Истината е, че днес сутринта около 11, ако това въобще е сутрин за вас. Та ей така, докато си преглеждах пощата и разглеждах идиотски снимки в поредният интернет сайт с глупости, в който се качват „интересни” снимки на котенца, кученца, природни бедствия и какво ли още не скайпа ми светна. Я някой ми пише. И какво прочитам - Какво знаеш за живота? И това е ......... Няма здрасти, няма как си.
Усмихнах се и се замисли. Какво наистина знам за това чудо наречено живот. Това нещо, което просто си минава покрай нас хей така почти незабелязано. И колкото повече мислих, толкова повече се убеждавах, че има неща, които знам и въпреки това не прилагам на практика. Неща, като това да не съдим хората прибързано. Като това да гледаме винаги от добрата страна на нещата, дори когато нея я няма. Като това да не се оплакваме. Особено като последното. Аз съм едно голямо мрънкало. Направо непоносимо на моменти, а не трябва. Като това да прощаваме и да даваме втори шанс, а това понякога е толкова трудно.
Истината е, че почти нищо не знам за живота. А като имаме предвид колко е кратък той може и нищо да не науча. Има няколко неща, които се стремя да спазвам за себе си и вярвам напълно в тях. Точно тези неща някой ден ще ми изкарат голям бой, но ............... .
Първото от тях е да казвам винаги това което мисля. Ако не винаги го спазвам поне на 98% от случаите. И после се засягам като ми кажат, че съм прекалено директен. Абсолютно вярвам, че ако всеки казваше на човека срещу него това, което мисли право в очите света щеше да е по-добър. Не винаги съм вярвал в това - в ученическите ми години, които не бяха толкова отдавна се притеснявах да не засегна човека срещу мен. Да не ми се разсърди, дори това което искам да му кажа да е моето лично мнение по дадения проблем, което едва ли ще се промени скоро. Това се промени, кога точно и аз не разбрах, но в момента няма тема на която да се притеснявам да говоря и да изразя мнението си директно, или ако има(не мога да се сетя в момента за такава) се броят на пръсти.
Второто нещо в което вярвам и се опитвам да спазвам, нещо като лично правило е да не съжалявам никога за нищо, което сам съм избрал. Щом съм го избрал аз, и никой не ми го е наложил, значи каквото и да стане, така трябва да се случи. Следвайки тази така наречена идеология не правя нищо, за което знам че след време ще се упреквам, че съм го направил. Дори имам случаи да направя, нещо което знам, че в момента не е правилно, и че ще ме скара с някой, но знам, че ако не го направя след време ще съжалявам и ще се питам - ами ако ?
От известно време насам се опитвам да не робувам на стереотипи. Да не се съобразявам много, много с хорското мнение и наложените обществени норми по определени въпроси. На моменти дори се опитвам да се нося по течението, и да не се питам постоянно дали не е по-добре да контролирам всяка частичка от живота си. Разбрах, че някои неща е хубаво да ги остави човек просто да се случат, дори да не знае какъв ще е крайният ефект от тях, вместо да ги убие в зародиш, за да не го наранят евентуално в бъдеще.
И нека завърша с един цитат който наистина ми допада - Don’t take life so seriously. It isn’t permanent.

To vote or not ???

No, I’m not talking about the political voting and election. I’m a simple man with a simple pleasure in life. Simple like the pleasure to see that for my picture has been voted in the photography site in which I am publishing some of my photos. And the thing that pisses me the most is that nobody votes for my pics just because I’m not someone who they know in person, or who knows the site management. Isn’t it stupid ??? Or I’m in some kind of mistake here? Because I thought that the main purpose of these kind of sites is to encourage the young and uncertain photographers. To nurture the young creativity and develop it. A place where the people with more experience should help the inexperienced one and explain them where they can do something to get better results. Whatever ……….. I give up…………. I won’t expect any creative criticism or useful comments from the people in the future. But I won’t stop developing my photography. No……….. I just can’t stop…………… Because it makes me feel alive !







So............ Are they that bad ???? My pictures I mean!

A disabled person or not - mater of geography ?!?!?!?!?!

Why am I speaking about disabled people - because I am one of them. Yes I have a rare blood disease that’s called Cooley Anemia. I am physically unable to do heavy work. And by the meaning of the law I am Disabled person. As such I have right of parking privilege in the town center. The thing is that the municipality in which I live has decided that if you are disabled the only thing you need to do is to print a copy of you car’s documents in which is said that the vehicle is owned by a disabled person. Easy as pay - you’ll say. And you’re right if I never leave the municipality, because everi single municipality has it’s own regulation about the way the disabled people have to prove their status. In the capital there are a special stickers which are needed to park if you are in my condition :) . I asked for such sticker in my town management center, and their answer was that they cannot give me such sticker.

In one word - I’m a disabled person, but only in my municipality. Lucky me :) :) :) Now I only need to find a way to never stop traveling, and I’ll be OK !!!

In the begining there was light

And after that someone decided to invent the photographic camera, and start taking pictures. Actually photography, as we all know, means drawing with light, and the cool part is that the camera takes care of the actual drawing. Lucky for me, because I'm very bad at drawing. The thing is, that I really love to take pictures, it makes me happy. Photography for me, is something like going to the psychiatrist for some people. Sometimes me and a friend of mine go shooting when we need to relax. Sometimes we go shooting just for fun, or because we have some crazy ideas and want to realize them, even if this means to go to some wide open space and arrange tee candles for half an hour in minus temperature outside around midnight. And then shoot for 40-50 minutes in these conditions while rearranging the candles.
So............... where were I..... Oh yeah, I was talking about photography....... So.... Photography is easy and fun way to say what's on your mind, to share how you've spend the night in the Disco, to show your baby to the family at the other and of the world. To say everything without words, and in the same time 1000 times clearer and stronger than any word in the World. Photography is different thing for different people, or even for one and a same person depending of the wanted effect.







In this blog you'll see some of my photographs. Sometimes with story other without. I'll be happy to read your opinion on any of them. And last but non least - Be safe and keep shooting pictures.