22 октомври 2010 г.

Дано се заблуждавам.

От известно време насам в мен се надига едно много неприятно усещане. Усещане за сивота, еднообразие и затъпяване.

Имам странното чувство, че хората около мен, с малки изключения, нямат живец в себе си. Няма нещо, което да гори в тях. Да ги кара да се интересуват. Нещо, което да ги движи напред. Усеща се едно сиво, монотонно, тромаво и провлачено еднообразие. Сякаш времето е спряло и всичко стои на едно място. И никой от нищо не се интересува. Никой от нищо не се трогва, или вълнува. Всичко е видяно, вкусено, изживяно. Всичко е безвкусно.

Града е пълен с живот, и едновременно с това празен. Всяка вечер заведенията са пълни, дискотеките претъпкани. Хората се движат насам – натам. Забавляват се. Шумят. Всяка вечер се повтаря едно и също. Вечер след вечер. Нищо не е различно, нищо не е ново, нищо не е вълнуващо. Дискотеката в петък и събота са се превърнали в закон. Придобили са монотонното еднообразие на работата зад бюро.

Градът е изпразнен от смисъл и положителна емоция. Изпразнен от креативни идеи и начинания. Изпразнен от творческо и новаторско мислене. И сред цялата тази празнота, от време на време се намират някои идейни хора, които си правят своите неща, сами за себе си. За да запълнята творческата празнота в своите души. Достатъчно ли е това питам аз. На мен не ми стига. Аз жадувам за сладка приказка с интересни хора, в заведение с приглушена светлина, тиха музика и разнообразни артистични натури, запалени от огъня на живота и преследващи идеите си. Търсещи начин да реализират мечтите си, а не да оцелеят правейки нещо незнайна какво, само и само да свържат двата края. Но нима това е само една мечта. Една фантазия.

Дано се заблуждавам. Дано в пустинята има оазис, който не съм открил. Дано някой ми го покаже!

Няма коментари:

Публикуване на коментар