NOT FOR SALE!

…

There are people, me included, who need blood transfusions every 20-25 days of their life. This is a sort of campaign that I’m trying to start and it’s aim is to raise attention to this problem! Please help me if you can and with what you can! Thank YOU!





Има хора, в това число и аз самият, които се нуждаят от кръвопреливания на всеки 20-25 дни от живота си. Това е нещо като кампания, която се опитвам да започна, с цел да повиша интереса и да засиля вниманието на хората към този приблем. Моля Ви да ми помогнете, ако и с каквото можете! Благодаря ВИ!

Неделни снимки с интересно запознанство

…

Преди няколко седмици имах удоволствието да снимам за първи път група музиканти. Не ги бях виждал през живота си. Просто ми се искаше да опитам да направя фотосесия на някаква Банда. За мое щастие една позната ги слуша, и се оказа приятелка с барабанистката на групата. С малко съдействие от нейна страна се разбрахме за фотосесия, в удобно за всички време.

Изживяването си заслужаваше. Само се надявам да не съм ги разочаровал с крайният резултат.

А сега идва време и на част от кадрите, които и аз харесвам :)

Кога снима за последно?

Както вече може би повечето от вас, които ме познават и/или четат знаят, че аз се преструвам на фотограф. Играя си със скъпи играчки и от дъжд на вятър вадя по някоя снимка във фотото, за да се направя на интересен :)

Или не съвсем. Това оставям на вас да прецените сами за себе си.

Днес обаче ще се поизпитаме, или аз ще се изповядам, ако на вас не ви се занимава да отговаряте пред монитора си, на въпроси зададени от някой с неясна мисъл. Та значи, седя си аз тук по никое време и си мисля, кога за последно съм снимал. Та нали съм фотограф? Предполага се, че постоянно снимам разни неща! Е да ама не съвсем. Оказва се, че последно снимах в неделя някакво пожълтяло дръвче, и то само за да си извадя фотоапарата от раницата, в която го бях носил с мен през последните 4 часа, нагоре и надолу из Рила планина.

И като се оказа, че не съм снимал нищо интересно от ........... прекалено дълго време, щом и аз сам немога да си спомня от кога точно, започнах да се замислям, аз аджеба мога ли да снимам като хората, ако ми се наложи, или съм загубил тренинг(да го наречем, защото умения не бих казал че имам кой знае какви).

Та след тези дълбокомислени процеси протекли точно за 2,3 секунди в главичката ми преди да се разсея с нещо, се роди гениалната идея да започна да тренирам. Стигнах до заключението, че всяко нещо трябва да се тренира. И ако не ми мине котка път, така да се каже, почвам да обикалям безцелно града и паркчетата в търсене на смахнати работи за снимане. В търсене на мисловен процес породен от фотографското начинание, от което явно имам жизнана нужда. За да не затъпея тотално седейки пред Twitter, You Tube, Facebook и някой друг сайт за интериорен дизайн :)

Та какво беше цялата идея на тази глупост, която току що сте прочели, ако не значи съвсем съм ви отегчил още в началото. Идеята е, че с каквото и да се занимава човек, колкото и да е приятно то за него, ще загуби умението си ако не го упражнява и развива постоянно. И може би, че ключът към добрият резултат е той да е следствие от някаква мисловна дейност комбинирана с талант, а не само на едното от двете.

Дано се заблуждавам.

От известно време насам в мен се надига едно много неприятно усещане. Усещане за сивота, еднообразие и затъпяване.

Имам странното чувство, че хората около мен, с малки изключения, нямат живец в себе си. Няма нещо, което да гори в тях. Да ги кара да се интересуват. Нещо, което да ги движи напред. Усеща се едно сиво, монотонно, тромаво и провлачено еднообразие. Сякаш времето е спряло и всичко стои на едно място. И никой от нищо не се интересува. Никой от нищо не се трогва, или вълнува. Всичко е видяно, вкусено, изживяно. Всичко е безвкусно.

Града е пълен с живот, и едновременно с това празен. Всяка вечер заведенията са пълни, дискотеките претъпкани. Хората се движат насам – натам. Забавляват се. Шумят. Всяка вечер се повтаря едно и също. Вечер след вечер. Нищо не е различно, нищо не е ново, нищо не е вълнуващо. Дискотеката в петък и събота са се превърнали в закон. Придобили са монотонното еднообразие на работата зад бюро.

Градът е изпразнен от смисъл и положителна емоция. Изпразнен от креативни идеи и начинания. Изпразнен от творческо и новаторско мислене. И сред цялата тази празнота, от време на време се намират някои идейни хора, които си правят своите неща, сами за себе си. За да запълнята творческата празнота в своите души. Достатъчно ли е това питам аз. На мен не ми стига. Аз жадувам за сладка приказка с интересни хора, в заведение с приглушена светлина, тиха музика и разнообразни артистични натури, запалени от огъня на живота и преследващи идеите си. Търсещи начин да реализират мечтите си, а не да оцелеят правейки нещо незнайна какво, само и само да свържат двата края. Но нима това е само една мечта. Една фантазия.

Дано се заблуждавам. Дано в пустинята има оазис, който не съм открил. Дано някой ми го покаже!

Първата самостоятелно заснета сватба.

Предният пост относно сватбена фотография, целеше да опише, какво аджеба е това Сватбената фотография за мен. Снимките, които съм показал там, са мои, но са правене на сватбата на много скъпа моя приятелка, която работеше във фотото в което си вадих първите аматьорски снимки преди 5 години, докато още се чудех, коя снимка как трябва да се направи. Тогава още незнаех какво е това бленда, и скорост на затвора. Незнаех даже за какъв затвор иде реч.
Незнам защо, но от нейната сватба насам немога да направя толкова хубави снимки, или поне според мен. Старая се, но не успявам. Може би, защото на нейната сватба бях спокоен, че не само аз снимам. Че ако не се справя да заснема нещо, то има още 3-4 фотографа, които ще са го зснели.
Преди няколко седмици заснех първата си инцидентно самостоятелна сватба. От взимането на младоженеца и тръгване за кумовете, та чак до изпращането на гостите от ресторанта.
Когато се прибрах и си видях снимките си помислих, че младоженците ще ме убият. Срам ме беше да предам заснетото от мен в студиото, за което снимах. През цялата сватба бях на тръни, да не изпусна нещо, дали няма тоталнода се издъня, и да предам доверието, което са ми гласували хората викнали ме да снимам сватба от името на тяхното Фото Студио.
Сватбата мина, дойде и втора (още на следващия ден) и аз чаках ли чаках да ми се накарат, колко лошо съм снимал.
Какво се оказа. Не съм снимал чак толкова лошо. Има какво още да се желае, и винаги ще има. Но като цяло съм успял да заснема сватбата без да се налага младоженците да искат главата ми на тепсия.

А сега ще ви покажа и някои от ужасните снимки, които много време не смеех и сам да погледна.

Усещане за бавна смърт или почти.

Всеки е бил болен, неразположен, настинал и отпаднал. На някои обаче това ни се случва по-често(визирам себе си). И когато това настиване, боледуване и неразположение продължи цяла седмица и от болка в гърлото премине в Болка в гърлото, кашлица, подути венци, болка в цялата глава и неспособност да се храниш, като хората, тогава вече става доста неприятно.

Не искам да се оплаквам, но в момента дните ми минават в дремене пред компютъра, мотаене пред телевизора и от време на време четена на някакви любопитни и до известна степен полезни статии в някой форум. Това вече продължава повече от седмица, и имам чувството, че времето е спряло, светът ме е забравил и съм в някаква бездна, която няма какво да предложи, за раздвижване на и без това малко останалото ми сиво вещество.

Та защо това тежко заглавие. Защото има моменти в, които след едно такова продължително застояване в затворено място, без нищо стимулиращо мисловни и креативни процеси в мен имам чувството, че бавно губя способността си да мисла. Все едно бавно умира нещо в мен и преминавам в едно такова никакво състояние на носене в пространството. Едно такова малоумно и безжизнено съществуване, което ме изнервя и кара да се чувствам безполезен и несъществуващ.

Имам нужда да се съжива, да разкъсам пъшкула в, който се намирам и съм се онесъл в безвременен сън. Да отворя очи, да ме лъхне аромата на студен есенен дъжд и жълти листа падащи от дърветата. Да усетя, че съм жив. Да се захвана с нещо безмислено, но изискващо много енергия и усилия за достигането на ненужен и глупав или дори безмислен краен резултат.

Имам нужда от фоторазходка. Да хвана апарата и да чуя сладкото щракане на затвора. И да зная, че съм жив.

П.П. Искренно се надявам повече да не Ви занимавам с глупави и сиви постове като този.

Да бъдеш фотограф или не. Или какво не бих снимал и защо ???

Както всеки може да види по-голямата част от този блог се върти около фотографията. И то най-вече моята фотография. Какво е Тя за мен. Какво ми дава, как ми помага в живота ако щете.

До съвсем скоро си мислех, че няма нещо което да не бих искал да работя свързано с фотографията. Така да се каже – няма снимки които не искам и не мога да правя. ДА ама НЕ !!!

Както се случва в повечето пъти, оказа се, че отнова съм в грешка. Отново се убедих, че човек се учи докато е жив.

Звънна ми един приятел, сподели че негов другар и колега си търси фотограф спешно за 2 дни. Реших, че няма какво да загубя и, че ще се справя, защото съм снимал различни и разнообразни неща и като цяло крайните резултати не са отвратителни. Отидох на място, запознах се с работодателя, който се оказа точен, сериозен и като цяло се отнася професионално и сериозно към работата. Работата обаче се оказа нещо, което аз не мога да върша. Работих едната вечер, втората щях да работя ако времето не беше провалило нещата.
Някой ще каже – щом си работил, защо твърдиш, че работата неможеш да я вършиш.
Веднага отговарям – работата изисква да върша нещо, което не е емоционално приятно за мен.

Радвам се, че отидох. Радвам се, че опитах нещо ново. Защото с всяко нещо, с което човек се захване и в което човек успее или се провали, той научава нещо за себе си. По този начин вярвам, че се развиваме и вървим напред и нагоре.

Осъзнах, че предпочитам да снимам хора които лично са се обърнали към мен. Дошли са и са уточнили кога и какво искат да се снима. Видя ли са на какво съм способен и са преценили, че това им е достатъчно. Предпочитам да снимам на място което контролирам, и което ми е познато. На място на което няма много странични хора и много движение. Това обаче не означава, че ми е неприятно да снимам Сватби, Рожденни дни и Тържества. Нямам нищо против, дори ми е приятно, стига хората сами да са избрали мен за техен фотограф за този повод.