Всеки е бил болен, неразположен, настинал и отпаднал. На някои обаче това ни се случва по-често(визирам себе си). И когато това настиване, боледуване и неразположение продължи цяла седмица и от болка в гърлото премине в Болка в гърлото, кашлица, подути венци, болка в цялата глава и неспособност да се храниш, като хората, тогава вече става доста неприятно.
Не искам да се оплаквам, но в момента дните ми минават в дремене пред компютъра, мотаене пред телевизора и от време на време четена на някакви любопитни и до известна степен полезни статии в някой форум. Това вече продължава повече от седмица, и имам чувството, че времето е спряло, светът ме е забравил и съм в някаква бездна, която няма какво да предложи, за раздвижване на и без това малко останалото ми сиво вещество.
Та защо това тежко заглавие. Защото има моменти в, които след едно такова продължително застояване в затворено място, без нищо стимулиращо мисловни и креативни процеси в мен имам чувството, че бавно губя способността си да мисла. Все едно бавно умира нещо в мен и преминавам в едно такова никакво състояние на носене в пространството. Едно такова малоумно и безжизнено съществуване, което ме изнервя и кара да се чувствам безполезен и несъществуващ.
Имам нужда да се съжива, да разкъсам пъшкула в, който се намирам и съм се онесъл в безвременен сън. Да отворя очи, да ме лъхне аромата на студен есенен дъжд и жълти листа падащи от дърветата. Да усетя, че съм жив. Да се захвана с нещо безмислено, но изискващо много енергия и усилия за достигането на ненужен и глупав или дори безмислен краен резултат.
Имам нужда от фоторазходка. Да хвана апарата и да чуя сладкото щракане на затвора. И да зная, че съм жив.
П.П. Искренно се надявам повече да не Ви занимавам с глупави и сиви постове като този.
11 септември 2010 г.
7 септември 2010 г.
Да бъдеш фотограф или не. Или какво не бих снимал и защо ???
Както всеки може да види по-голямата част от този блог се върти около фотографията. И то най-вече моята фотография. Какво е Тя за мен. Какво ми дава, как ми помага в живота ако щете.
До съвсем скоро си мислех, че няма нещо което да не бих искал да работя свързано с фотографията. Така да се каже – няма снимки които не искам и не мога да правя. ДА ама НЕ !!!
Както се случва в повечето пъти, оказа се, че отнова съм в грешка. Отново се убедих, че човек се учи докато е жив.
Звънна ми един приятел, сподели че негов другар и колега си търси фотограф спешно за 2 дни. Реших, че няма какво да загубя и, че ще се справя, защото съм снимал различни и разнообразни неща и като цяло крайните резултати не са отвратителни. Отидох на място, запознах се с работодателя, който се оказа точен, сериозен и като цяло се отнася професионално и сериозно към работата. Работата обаче се оказа нещо, което аз не мога да върша. Работих едната вечер, втората щях да работя ако времето не беше провалило нещата.
Някой ще каже – щом си работил, защо твърдиш, че работата неможеш да я вършиш.
Веднага отговарям – работата изисква да върша нещо, което не е емоционално приятно за мен.
Радвам се, че отидох. Радвам се, че опитах нещо ново. Защото с всяко нещо, с което човек се захване и в което човек успее или се провали, той научава нещо за себе си. По този начин вярвам, че се развиваме и вървим напред и нагоре.
Осъзнах, че предпочитам да снимам хора които лично са се обърнали към мен. Дошли са и са уточнили кога и какво искат да се снима. Видя ли са на какво съм способен и са преценили, че това им е достатъчно. Предпочитам да снимам на място което контролирам, и което ми е познато. На място на което няма много странични хора и много движение. Това обаче не означава, че ми е неприятно да снимам Сватби, Рожденни дни и Тържества. Нямам нищо против, дори ми е приятно, стига хората сами да са избрали мен за техен фотограф за този повод.
До съвсем скоро си мислех, че няма нещо което да не бих искал да работя свързано с фотографията. Така да се каже – няма снимки които не искам и не мога да правя. ДА ама НЕ !!!
Както се случва в повечето пъти, оказа се, че отнова съм в грешка. Отново се убедих, че човек се учи докато е жив.
Звънна ми един приятел, сподели че негов другар и колега си търси фотограф спешно за 2 дни. Реших, че няма какво да загубя и, че ще се справя, защото съм снимал различни и разнообразни неща и като цяло крайните резултати не са отвратителни. Отидох на място, запознах се с работодателя, който се оказа точен, сериозен и като цяло се отнася професионално и сериозно към работата. Работата обаче се оказа нещо, което аз не мога да върша. Работих едната вечер, втората щях да работя ако времето не беше провалило нещата.
Някой ще каже – щом си работил, защо твърдиш, че работата неможеш да я вършиш.
Веднага отговарям – работата изисква да върша нещо, което не е емоционално приятно за мен.
Радвам се, че отидох. Радвам се, че опитах нещо ново. Защото с всяко нещо, с което човек се захване и в което човек успее или се провали, той научава нещо за себе си. По този начин вярвам, че се развиваме и вървим напред и нагоре.
Осъзнах, че предпочитам да снимам хора които лично са се обърнали към мен. Дошли са и са уточнили кога и какво искат да се снима. Видя ли са на какво съм способен и са преценили, че това им е достатъчно. Предпочитам да снимам на място което контролирам, и което ми е познато. На място на което няма много странични хора и много движение. Това обаче не означава, че ми е неприятно да снимам Сватби, Рожденни дни и Тържества. Нямам нищо против, дори ми е приятно, стига хората сами да са избрали мен за техен фотограф за този повод.
5 септември 2010 г.
Интерферонена му работа !
Може би знаете, може би не, но в момента се лекувам с Интерферон. Едно лекарство което се прилага като подкожна инжекция веднъж седмично и има много лош характер като цяло. Повече за интерферона няма да ви кажа, защото не мисля, че мога да бъда толкова описателен и увлекателен, като моята смея да твърдя приятелка Altair – човек който пише прекрасно и невероятно поне според мен.
Та да минем към идеята за това писание. Идеята е че от 3 месеца се „боря” с това лекарство, и по-скоро със пиперливия му характер. Оказва се, че е такъв само първият месец и половина или почти два месеца. Дали защото и аз понякога съм голямо говедо незнам но вече почти не ми се опъва толкова както в началото и ужким се разбираме. Има моменти на своеволия, но се търпят. Той (интерферона – това пояснение е повече за мен самия не за Теб читателю) се старае да не се изхвърля и да проявява волности, а аз се държа любезно и му прощавам изблиците на непослушание и келешлък.
Та повод за този пост е разговора, който проведох по телефона с Altair в, който се оказа, че от общо 12 инжекции, аз с целият си акъл съм тръгвал на път до 15 мин след самата инжекция в 4 случая. Това само по себеси може да се счита, както за глупост така и да бъде показателно, че човек който си опознае страничните ефекти може да си позволи да ги контролира и да не трябва да променя много начина си на живот заради иначе неприятното лечение.
Определено не бих се наел да тръгна на пътуване от рода на 200 – 300 км ако няма втори шовьор с мен. Но всичко в рамките на 100 – 120 км е съвсем приемливо.
И понеже отново се разпилях на всякъде и не се знае вече за какво говоря изобщо. Идеята не целият пост е да споделя нещо с хората, които преминават по същия път. С хората които скоро са си направили първата, втората, третата или петата инжекция. Уважаеми дами и господа, момичета и момчета, ако Ви се струва че положението е ЗЛЕ – поемете си дълбоко въздух и запомнете от мен само това:
1. Положението ще се оправи съвсем скоро.
2. Положението почти винаги има начин да стане и по-лошо, затова се научете да гледате от добрата страна на нещата !!!
Та да минем към идеята за това писание. Идеята е че от 3 месеца се „боря” с това лекарство, и по-скоро със пиперливия му характер. Оказва се, че е такъв само първият месец и половина или почти два месеца. Дали защото и аз понякога съм голямо говедо незнам но вече почти не ми се опъва толкова както в началото и ужким се разбираме. Има моменти на своеволия, но се търпят. Той (интерферона – това пояснение е повече за мен самия не за Теб читателю) се старае да не се изхвърля и да проявява волности, а аз се държа любезно и му прощавам изблиците на непослушание и келешлък.
Та повод за този пост е разговора, който проведох по телефона с Altair в, който се оказа, че от общо 12 инжекции, аз с целият си акъл съм тръгвал на път до 15 мин след самата инжекция в 4 случая. Това само по себеси може да се счита, както за глупост така и да бъде показателно, че човек който си опознае страничните ефекти може да си позволи да ги контролира и да не трябва да променя много начина си на живот заради иначе неприятното лечение.
Определено не бих се наел да тръгна на пътуване от рода на 200 – 300 км ако няма втори шовьор с мен. Но всичко в рамките на 100 – 120 км е съвсем приемливо.
И понеже отново се разпилях на всякъде и не се знае вече за какво говоря изобщо. Идеята не целият пост е да споделя нещо с хората, които преминават по същия път. С хората които скоро са си направили първата, втората, третата или петата инжекция. Уважаеми дами и господа, момичета и момчета, ако Ви се струва че положението е ЗЛЕ – поемете си дълбоко въздух и запомнете от мен само това:
1. Положението ще се оправи съвсем скоро.
2. Положението почти винаги има начин да стане и по-лошо, затова се научете да гледате от добрата страна на нещата !!!
1 септември 2010 г.
Сватбена фотография. Или какво е сватбената фотография за един млад фотограф.
Наскоро заснех първите си самостоятелни две сватби. И изживяването беше 100 пъти по-изтощително и емоционално натоварващо отколкото съм си представял, че може да бъде.
Защо въпреки стреса и напрежението се наех да заснема сватбите на две млади семейства – просто неможах да откажа на приятел фотограф, който трябваше да отсъства от страната и се наложи да заснема неговите вече уговорени сватби. Това което допълнително ме успокои е факта, че вече бях снимал кото втори фотограф няколко пъти и ме увериха, че ще се справя с тази нелека и според мен изключително отговорна задача.
Защо пиша този пост – и аз не съм сигурен. Може би имам нужда да споделя част от нещата които са ми се случили в последно време. Или просто стоя и бездействам повече от необходимото за здравословен живот. Може дори да ми се е доснимало отново и да искам да си спомня тръпката и напрежението от едно такова събитие.
Осъзнавам, че не е нормално на някой да му липсва напрежението и умората, но истината е такава – понякога ми липсва точно това. Още от началото на следването ми, когато след организирането на всяка учебна екскурзия съм си казвал, че е за последно и след два месеца съм правил нова просто защото тръпката и напрежението те карат да се чувстваш жив. И не само това, и удоволствието да чуеш на края на едно 4-5 дневно пътуване поне от 5 човека – „Беше страхотно, кога отново ще ходим някъде ???”
Истината е, че както в туризма така и във фотографията за мен най-важното е човека срещу мен да остане щастлив от това което съм му дал, било то продукт или услуга. И да нямам предвид доволен, защото човек е доволен като си купи хубави обувки, или някакъв свестен хранителен продукт, в който няма само боклуци. Искам да доставя Щастие на хората, които заснемам.
Затова, може би, ми хареса толкова сватбената фотохрафия. Хората отиват на това почти вълшебно събитие с желанието и нагласата да се забавляват, да празнуват раждането на едно ново семейство. Да честват обичта, любовта и желанието на двама души да съединят животите си в един общ (леле колко сладникаво го казах).
Тук май е мястото аз да замълча и да оставя няколко снимки да покажат щастието на едни прекрасни млади хора обещали един на друг да се обичат винаги !
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Защо въпреки стреса и напрежението се наех да заснема сватбите на две млади семейства – просто неможах да откажа на приятел фотограф, който трябваше да отсъства от страната и се наложи да заснема неговите вече уговорени сватби. Това което допълнително ме успокои е факта, че вече бях снимал кото втори фотограф няколко пъти и ме увериха, че ще се справя с тази нелека и според мен изключително отговорна задача.
Защо пиша този пост – и аз не съм сигурен. Може би имам нужда да споделя част от нещата които са ми се случили в последно време. Или просто стоя и бездействам повече от необходимото за здравословен живот. Може дори да ми се е доснимало отново и да искам да си спомня тръпката и напрежението от едно такова събитие.
Осъзнавам, че не е нормално на някой да му липсва напрежението и умората, но истината е такава – понякога ми липсва точно това. Още от началото на следването ми, когато след организирането на всяка учебна екскурзия съм си казвал, че е за последно и след два месеца съм правил нова просто защото тръпката и напрежението те карат да се чувстваш жив. И не само това, и удоволствието да чуеш на края на едно 4-5 дневно пътуване поне от 5 човека – „Беше страхотно, кога отново ще ходим някъде ???”
Истината е, че както в туризма така и във фотографията за мен най-важното е човека срещу мен да остане щастлив от това което съм му дал, било то продукт или услуга. И да нямам предвид доволен, защото човек е доволен като си купи хубави обувки, или някакъв свестен хранителен продукт, в който няма само боклуци. Искам да доставя Щастие на хората, които заснемам.
Затова, може би, ми хареса толкова сватбената фотохрафия. Хората отиват на това почти вълшебно събитие с желанието и нагласата да се забавляват, да празнуват раждането на едно ново семейство. Да честват обичта, любовта и желанието на двама души да съединят животите си в един общ (леле колко сладникаво го казах).
Тук май е мястото аз да замълча и да оставя няколко снимки да покажат щастието на едни прекрасни млади хора обещали един на друг да се обичат винаги !
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
7 юли 2010 г.
Как да станеш Супергерой ???
Много от нас си мечтаят от малки да станат Супергерои и да спасяват живота на онеправдани и изпаднали в беда обикновенни хора или да спасяват красиви принцеси от зла участ и много други такива подвизи заслужаващи адмирации.
Истината е, че всеки може да бъде супергерой. И тук ще опиша в няколко лесни, прости и последователни стъпки как да стане това.
1. Супергероя, както всеки от нас знае трябва да е безстрашен и да не се притеснява от болници, медицински сестри и някаква си там кръв. Що за супергерой сте, ако припадате при вида на игла или няколко капки кръв – НЕ СТАВА !!!
2. Супергероя трябва да е всеотдаен. Ако неможете да отделите един ден от натовареното си ежедневие, за да спасите нечий живот или поне един следобяд – то какъв супергерой ще сте ??!??! Моля не се излагайте!
3. Супергероя трябва да извършва своите добри дела без да очаква да стане известен или Бат Бойко да му стисне ръката и Бат Славчо Трифонов да го покани да си побъбрят в студиото.
4. И сега нещо шокиращо – не е задължително да притежаваш нечовешки сили или магически способности, за да си Супергерой. Може само да отидеш до най-близкият кръвен център и да дариш кръв. Така ще спасиш едновременно живота не на един, а на цели 3-ма души. Невероятно но факт.
И ако си мислиш, че така не помагаш на принцеси в беда – В грешка си приятелче! В България има 300 души, които се нуждаят от помощта на един такъв Супергерой на всеки 20 дни от своя живот. Половината от тях са Принцеси. Дори може би повече :)
Почти една трета от тези 300 души се лекуват в София. Всеки един от тези 300 човека на 20 дни си задава въпроса, който си задавам в момента и аз – Ще има ли кръв за утре и за мен ??? Или ще трябва да се влача като парцал още един ден !!!
Бъди СУПЕРГЕРОЙ ! Дари КРЪВ !!!
Истината е, че всеки може да бъде супергерой. И тук ще опиша в няколко лесни, прости и последователни стъпки как да стане това.
1. Супергероя, както всеки от нас знае трябва да е безстрашен и да не се притеснява от болници, медицински сестри и някаква си там кръв. Що за супергерой сте, ако припадате при вида на игла или няколко капки кръв – НЕ СТАВА !!!
2. Супергероя трябва да е всеотдаен. Ако неможете да отделите един ден от натовареното си ежедневие, за да спасите нечий живот или поне един следобяд – то какъв супергерой ще сте ??!??! Моля не се излагайте!
3. Супергероя трябва да извършва своите добри дела без да очаква да стане известен или Бат Бойко да му стисне ръката и Бат Славчо Трифонов да го покани да си побъбрят в студиото.
4. И сега нещо шокиращо – не е задължително да притежаваш нечовешки сили или магически способности, за да си Супергерой. Може само да отидеш до най-близкият кръвен център и да дариш кръв. Така ще спасиш едновременно живота не на един, а на цели 3-ма души. Невероятно но факт.
И ако си мислиш, че така не помагаш на принцеси в беда – В грешка си приятелче! В България има 300 души, които се нуждаят от помощта на един такъв Супергерой на всеки 20 дни от своя живот. Половината от тях са Принцеси. Дори може би повече :)
Почти една трета от тези 300 души се лекуват в София. Всеки един от тези 300 човека на 20 дни си задава въпроса, който си задавам в момента и аз – Ще има ли кръв за утре и за мен ??? Или ще трябва да се влача като парцал още един ден !!!
Бъди СУПЕРГЕРОЙ ! Дари КРЪВ !!!
5 юли 2010 г.
25 юни 2010 г.
Що е това спонсорство и има ли то почва у нас ... !!!!!!
Някой ще си помисли - тоя друга работа няма ли си? Защо се занимава с такива глупости? Някой да влее малко разум в главата на това момченце, хората нямат пари за лекарства той с какво се занимава. ................... И много подобни............
От къде знам ли - знам защото и на мен ми минават всички тези въпроси точно в този момент. В момента в който съм седна да пиша, този пост. Дори не знам как да го напиша без да прозвучи смешно. Но ще опитам. Пък каквото се получи. И за да не си помислите, че не знам колко по-важни неща има от това за, което тепърва ще мърморя - знам и то от собствен опит. В момента ми трябват скромните 40 000 лева за едно лечение което шибаната здравна каса не иска да ми отпусне....... НО ....... ДА СЕ ВЪРНЕМ НА ОСНОВНИЯТ ВЪПРОС
Говорехме за спонсорството и какво е то в България. Спонсори има ако има и сензация, ако с това си деяние ще станат известни, ще влезнат в „Телевизията” за 3 дни, или за 2 часа или за 5 минути, няма значение. Важното за тях е да се изтъкнат че са направили нещо. И в повечето случаи се говори с дни за някаква дреболия. Или за нещо което така или иначе е трябвало държавата да го осигури преди 1000 години, но не го е направила.
Защо се възмущавам. Защото от 28-ми Май се опитваме да осигурим фотоапаратура за нуждите на 300 пациента като мен с рядкото заболяване наречено Таласемия Майор. Защото професор от Италия ме е помолил да направя нещо по въпроса, и след писмо до Дистрибутора на Никон за България сме получили отговор, че те ще ни направят невероятната отстъпка от 180 лева от цената в магазина за нужната ни техника, която възлиза на скромната сума от 3800 лева. Та това няма и 10%.
Когато разбрах каква отстъпка ще ни направи компанията вносител в главата ми изникна само мисълта - Ако бяхме нормална държава, щеше ли да е такава отстъпката ??? Ако бяхме нормална държава може би щеше да има редица дарители, които да се съгласят да предоставят тези 4000 лева, с които да улеснят лечението и наблюдението на 300 души с рядко заболяване. Но в края на всеки ден, може би всеки един от нас трябва да си зададе въпроса - НИЕ НОРМАЛНА ДЪРЖАВА ЛИ СМЕ ??? И да се запита след това - Какво да направя за да станем нормална държава !!!!!!!!
И ако не ставам много нахален Моля всеки един от Вас, който смята че може да направи нещо във връзка с този мой така банален и безсмислен може би проблем, да ми напише коментар, или да ми изпрати e-mail в който да посочи с какво може да бъде полезен за тази загубена кауза. Ако някой от вас има старо Огледално-рефлексно тяло, което да може да се използва и да желае да дари, също може да ми пише. Имайте предвид, че се нуждаем от един огледално-рефлексен апарат с 1 китов обектив и един обектив 105MM AF-S VR II F2.8D MICRO NIKKOR LENS.
От къде знам ли - знам защото и на мен ми минават всички тези въпроси точно в този момент. В момента в който съм седна да пиша, този пост. Дори не знам как да го напиша без да прозвучи смешно. Но ще опитам. Пък каквото се получи. И за да не си помислите, че не знам колко по-важни неща има от това за, което тепърва ще мърморя - знам и то от собствен опит. В момента ми трябват скромните 40 000 лева за едно лечение което шибаната здравна каса не иска да ми отпусне....... НО ....... ДА СЕ ВЪРНЕМ НА ОСНОВНИЯТ ВЪПРОС
Говорехме за спонсорството и какво е то в България. Спонсори има ако има и сензация, ако с това си деяние ще станат известни, ще влезнат в „Телевизията” за 3 дни, или за 2 часа или за 5 минути, няма значение. Важното за тях е да се изтъкнат че са направили нещо. И в повечето случаи се говори с дни за някаква дреболия. Или за нещо което така или иначе е трябвало държавата да го осигури преди 1000 години, но не го е направила.
Защо се възмущавам. Защото от 28-ми Май се опитваме да осигурим фотоапаратура за нуждите на 300 пациента като мен с рядкото заболяване наречено Таласемия Майор. Защото професор от Италия ме е помолил да направя нещо по въпроса, и след писмо до Дистрибутора на Никон за България сме получили отговор, че те ще ни направят невероятната отстъпка от 180 лева от цената в магазина за нужната ни техника, която възлиза на скромната сума от 3800 лева. Та това няма и 10%.
Когато разбрах каква отстъпка ще ни направи компанията вносител в главата ми изникна само мисълта - Ако бяхме нормална държава, щеше ли да е такава отстъпката ??? Ако бяхме нормална държава може би щеше да има редица дарители, които да се съгласят да предоставят тези 4000 лева, с които да улеснят лечението и наблюдението на 300 души с рядко заболяване. Но в края на всеки ден, може би всеки един от нас трябва да си зададе въпроса - НИЕ НОРМАЛНА ДЪРЖАВА ЛИ СМЕ ??? И да се запита след това - Какво да направя за да станем нормална държава !!!!!!!!
И ако не ставам много нахален Моля всеки един от Вас, който смята че може да направи нещо във връзка с този мой така банален и безсмислен може би проблем, да ми напише коментар, или да ми изпрати e-mail в който да посочи с какво може да бъде полезен за тази загубена кауза. Ако някой от вас има старо Огледално-рефлексно тяло, което да може да се използва и да желае да дари, също може да ми пише. Имайте предвид, че се нуждаем от един огледално-рефлексен апарат с 1 китов обектив и един обектив 105MM AF-S VR II F2.8D MICRO NIKKOR LENS.
Абонамент за:
Публикации (Atom)