Както всеки може да види по-голямата част от този блог се върти около фотографията. И то най-вече моята фотография. Какво е Тя за мен. Какво ми дава, как ми помага в живота ако щете.
До съвсем скоро си мислех, че няма нещо което да не бих искал да работя свързано с фотографията. Така да се каже – няма снимки които не искам и не мога да правя. ДА ама НЕ !!!
Както се случва в повечето пъти, оказа се, че отнова съм в грешка. Отново се убедих, че човек се учи докато е жив.
Звънна ми един приятел, сподели че негов другар и колега си търси фотограф спешно за 2 дни. Реших, че няма какво да загубя и, че ще се справя, защото съм снимал различни и разнообразни неща и като цяло крайните резултати не са отвратителни. Отидох на място, запознах се с работодателя, който се оказа точен, сериозен и като цяло се отнася професионално и сериозно към работата. Работата обаче се оказа нещо, което аз не мога да върша. Работих едната вечер, втората щях да работя ако времето не беше провалило нещата.
Някой ще каже – щом си работил, защо твърдиш, че работата неможеш да я вършиш.
Веднага отговарям – работата изисква да върша нещо, което не е емоционално приятно за мен.
Радвам се, че отидох. Радвам се, че опитах нещо ново. Защото с всяко нещо, с което човек се захване и в което човек успее или се провали, той научава нещо за себе си. По този начин вярвам, че се развиваме и вървим напред и нагоре.
Осъзнах, че предпочитам да снимам хора които лично са се обърнали към мен. Дошли са и са уточнили кога и какво искат да се снима. Видя ли са на какво съм способен и са преценили, че това им е достатъчно. Предпочитам да снимам на място което контролирам, и което ми е познато. На място на което няма много странични хора и много движение. Това обаче не означава, че ми е неприятно да снимам Сватби, Рожденни дни и Тържества. Нямам нищо против, дори ми е приятно, стига хората сами да са избрали мен за техен фотограф за този повод.
7 септември 2010 г.
5 септември 2010 г.
Интерферонена му работа !
Може би знаете, може би не, но в момента се лекувам с Интерферон. Едно лекарство което се прилага като подкожна инжекция веднъж седмично и има много лош характер като цяло. Повече за интерферона няма да ви кажа, защото не мисля, че мога да бъда толкова описателен и увлекателен, като моята смея да твърдя приятелка Altair – човек който пише прекрасно и невероятно поне според мен.
Та да минем към идеята за това писание. Идеята е че от 3 месеца се „боря” с това лекарство, и по-скоро със пиперливия му характер. Оказва се, че е такъв само първият месец и половина или почти два месеца. Дали защото и аз понякога съм голямо говедо незнам но вече почти не ми се опъва толкова както в началото и ужким се разбираме. Има моменти на своеволия, но се търпят. Той (интерферона – това пояснение е повече за мен самия не за Теб читателю) се старае да не се изхвърля и да проявява волности, а аз се държа любезно и му прощавам изблиците на непослушание и келешлък.
Та повод за този пост е разговора, който проведох по телефона с Altair в, който се оказа, че от общо 12 инжекции, аз с целият си акъл съм тръгвал на път до 15 мин след самата инжекция в 4 случая. Това само по себеси може да се счита, както за глупост така и да бъде показателно, че човек който си опознае страничните ефекти може да си позволи да ги контролира и да не трябва да променя много начина си на живот заради иначе неприятното лечение.
Определено не бих се наел да тръгна на пътуване от рода на 200 – 300 км ако няма втори шовьор с мен. Но всичко в рамките на 100 – 120 км е съвсем приемливо.
И понеже отново се разпилях на всякъде и не се знае вече за какво говоря изобщо. Идеята не целият пост е да споделя нещо с хората, които преминават по същия път. С хората които скоро са си направили първата, втората, третата или петата инжекция. Уважаеми дами и господа, момичета и момчета, ако Ви се струва че положението е ЗЛЕ – поемете си дълбоко въздух и запомнете от мен само това:
1. Положението ще се оправи съвсем скоро.
2. Положението почти винаги има начин да стане и по-лошо, затова се научете да гледате от добрата страна на нещата !!!
Та да минем към идеята за това писание. Идеята е че от 3 месеца се „боря” с това лекарство, и по-скоро със пиперливия му характер. Оказва се, че е такъв само първият месец и половина или почти два месеца. Дали защото и аз понякога съм голямо говедо незнам но вече почти не ми се опъва толкова както в началото и ужким се разбираме. Има моменти на своеволия, но се търпят. Той (интерферона – това пояснение е повече за мен самия не за Теб читателю) се старае да не се изхвърля и да проявява волности, а аз се държа любезно и му прощавам изблиците на непослушание и келешлък.
Та повод за този пост е разговора, който проведох по телефона с Altair в, който се оказа, че от общо 12 инжекции, аз с целият си акъл съм тръгвал на път до 15 мин след самата инжекция в 4 случая. Това само по себеси може да се счита, както за глупост така и да бъде показателно, че човек който си опознае страничните ефекти може да си позволи да ги контролира и да не трябва да променя много начина си на живот заради иначе неприятното лечение.
Определено не бих се наел да тръгна на пътуване от рода на 200 – 300 км ако няма втори шовьор с мен. Но всичко в рамките на 100 – 120 км е съвсем приемливо.
И понеже отново се разпилях на всякъде и не се знае вече за какво говоря изобщо. Идеята не целият пост е да споделя нещо с хората, които преминават по същия път. С хората които скоро са си направили първата, втората, третата или петата инжекция. Уважаеми дами и господа, момичета и момчета, ако Ви се струва че положението е ЗЛЕ – поемете си дълбоко въздух и запомнете от мен само това:
1. Положението ще се оправи съвсем скоро.
2. Положението почти винаги има начин да стане и по-лошо, затова се научете да гледате от добрата страна на нещата !!!
1 септември 2010 г.
Сватбена фотография. Или какво е сватбената фотография за един млад фотограф.
Наскоро заснех първите си самостоятелни две сватби. И изживяването беше 100 пъти по-изтощително и емоционално натоварващо отколкото съм си представял, че може да бъде.
Защо въпреки стреса и напрежението се наех да заснема сватбите на две млади семейства – просто неможах да откажа на приятел фотограф, който трябваше да отсъства от страната и се наложи да заснема неговите вече уговорени сватби. Това което допълнително ме успокои е факта, че вече бях снимал кото втори фотограф няколко пъти и ме увериха, че ще се справя с тази нелека и според мен изключително отговорна задача.
Защо пиша този пост – и аз не съм сигурен. Може би имам нужда да споделя част от нещата които са ми се случили в последно време. Или просто стоя и бездействам повече от необходимото за здравословен живот. Може дори да ми се е доснимало отново и да искам да си спомня тръпката и напрежението от едно такова събитие.
Осъзнавам, че не е нормално на някой да му липсва напрежението и умората, но истината е такава – понякога ми липсва точно това. Още от началото на следването ми, когато след организирането на всяка учебна екскурзия съм си казвал, че е за последно и след два месеца съм правил нова просто защото тръпката и напрежението те карат да се чувстваш жив. И не само това, и удоволствието да чуеш на края на едно 4-5 дневно пътуване поне от 5 човека – „Беше страхотно, кога отново ще ходим някъде ???”
Истината е, че както в туризма така и във фотографията за мен най-важното е човека срещу мен да остане щастлив от това което съм му дал, било то продукт или услуга. И да нямам предвид доволен, защото човек е доволен като си купи хубави обувки, или някакъв свестен хранителен продукт, в който няма само боклуци. Искам да доставя Щастие на хората, които заснемам.
Затова, може би, ми хареса толкова сватбената фотохрафия. Хората отиват на това почти вълшебно събитие с желанието и нагласата да се забавляват, да празнуват раждането на едно ново семейство. Да честват обичта, любовта и желанието на двама души да съединят животите си в един общ (леле колко сладникаво го казах).
Тук май е мястото аз да замълча и да оставя няколко снимки да покажат щастието на едни прекрасни млади хора обещали един на друг да се обичат винаги !
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Защо въпреки стреса и напрежението се наех да заснема сватбите на две млади семейства – просто неможах да откажа на приятел фотограф, който трябваше да отсъства от страната и се наложи да заснема неговите вече уговорени сватби. Това което допълнително ме успокои е факта, че вече бях снимал кото втори фотограф няколко пъти и ме увериха, че ще се справя с тази нелека и според мен изключително отговорна задача.
Защо пиша този пост – и аз не съм сигурен. Може би имам нужда да споделя част от нещата които са ми се случили в последно време. Или просто стоя и бездействам повече от необходимото за здравословен живот. Може дори да ми се е доснимало отново и да искам да си спомня тръпката и напрежението от едно такова събитие.
Осъзнавам, че не е нормално на някой да му липсва напрежението и умората, но истината е такава – понякога ми липсва точно това. Още от началото на следването ми, когато след организирането на всяка учебна екскурзия съм си казвал, че е за последно и след два месеца съм правил нова просто защото тръпката и напрежението те карат да се чувстваш жив. И не само това, и удоволствието да чуеш на края на едно 4-5 дневно пътуване поне от 5 човека – „Беше страхотно, кога отново ще ходим някъде ???”
Истината е, че както в туризма така и във фотографията за мен най-важното е човека срещу мен да остане щастлив от това което съм му дал, било то продукт или услуга. И да нямам предвид доволен, защото човек е доволен като си купи хубави обувки, или някакъв свестен хранителен продукт, в който няма само боклуци. Искам да доставя Щастие на хората, които заснемам.
Затова, може би, ми хареса толкова сватбената фотохрафия. Хората отиват на това почти вълшебно събитие с желанието и нагласата да се забавляват, да празнуват раждането на едно ново семейство. Да честват обичта, любовта и желанието на двама души да съединят животите си в един общ (леле колко сладникаво го казах).
Тук май е мястото аз да замълча и да оставя няколко снимки да покажат щастието на едни прекрасни млади хора обещали един на друг да се обичат винаги !
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
7 юли 2010 г.
Как да станеш Супергерой ???
Много от нас си мечтаят от малки да станат Супергерои и да спасяват живота на онеправдани и изпаднали в беда обикновенни хора или да спасяват красиви принцеси от зла участ и много други такива подвизи заслужаващи адмирации.
Истината е, че всеки може да бъде супергерой. И тук ще опиша в няколко лесни, прости и последователни стъпки как да стане това.
1. Супергероя, както всеки от нас знае трябва да е безстрашен и да не се притеснява от болници, медицински сестри и някаква си там кръв. Що за супергерой сте, ако припадате при вида на игла или няколко капки кръв – НЕ СТАВА !!!
2. Супергероя трябва да е всеотдаен. Ако неможете да отделите един ден от натовареното си ежедневие, за да спасите нечий живот или поне един следобяд – то какъв супергерой ще сте ??!??! Моля не се излагайте!
3. Супергероя трябва да извършва своите добри дела без да очаква да стане известен или Бат Бойко да му стисне ръката и Бат Славчо Трифонов да го покани да си побъбрят в студиото.
4. И сега нещо шокиращо – не е задължително да притежаваш нечовешки сили или магически способности, за да си Супергерой. Може само да отидеш до най-близкият кръвен център и да дариш кръв. Така ще спасиш едновременно живота не на един, а на цели 3-ма души. Невероятно но факт.
И ако си мислиш, че така не помагаш на принцеси в беда – В грешка си приятелче! В България има 300 души, които се нуждаят от помощта на един такъв Супергерой на всеки 20 дни от своя живот. Половината от тях са Принцеси. Дори може би повече :)
Почти една трета от тези 300 души се лекуват в София. Всеки един от тези 300 човека на 20 дни си задава въпроса, който си задавам в момента и аз – Ще има ли кръв за утре и за мен ??? Или ще трябва да се влача като парцал още един ден !!!
Бъди СУПЕРГЕРОЙ ! Дари КРЪВ !!!
Истината е, че всеки може да бъде супергерой. И тук ще опиша в няколко лесни, прости и последователни стъпки как да стане това.
1. Супергероя, както всеки от нас знае трябва да е безстрашен и да не се притеснява от болници, медицински сестри и някаква си там кръв. Що за супергерой сте, ако припадате при вида на игла или няколко капки кръв – НЕ СТАВА !!!
2. Супергероя трябва да е всеотдаен. Ако неможете да отделите един ден от натовареното си ежедневие, за да спасите нечий живот или поне един следобяд – то какъв супергерой ще сте ??!??! Моля не се излагайте!
3. Супергероя трябва да извършва своите добри дела без да очаква да стане известен или Бат Бойко да му стисне ръката и Бат Славчо Трифонов да го покани да си побъбрят в студиото.
4. И сега нещо шокиращо – не е задължително да притежаваш нечовешки сили или магически способности, за да си Супергерой. Може само да отидеш до най-близкият кръвен център и да дариш кръв. Така ще спасиш едновременно живота не на един, а на цели 3-ма души. Невероятно но факт.
И ако си мислиш, че така не помагаш на принцеси в беда – В грешка си приятелче! В България има 300 души, които се нуждаят от помощта на един такъв Супергерой на всеки 20 дни от своя живот. Половината от тях са Принцеси. Дори може би повече :)
Почти една трета от тези 300 души се лекуват в София. Всеки един от тези 300 човека на 20 дни си задава въпроса, който си задавам в момента и аз – Ще има ли кръв за утре и за мен ??? Или ще трябва да се влача като парцал още един ден !!!
Бъди СУПЕРГЕРОЙ ! Дари КРЪВ !!!
5 юли 2010 г.
25 юни 2010 г.
Що е това спонсорство и има ли то почва у нас ... !!!!!!
Някой ще си помисли - тоя друга работа няма ли си? Защо се занимава с такива глупости? Някой да влее малко разум в главата на това момченце, хората нямат пари за лекарства той с какво се занимава. ................... И много подобни............
От къде знам ли - знам защото и на мен ми минават всички тези въпроси точно в този момент. В момента в който съм седна да пиша, този пост. Дори не знам как да го напиша без да прозвучи смешно. Но ще опитам. Пък каквото се получи. И за да не си помислите, че не знам колко по-важни неща има от това за, което тепърва ще мърморя - знам и то от собствен опит. В момента ми трябват скромните 40 000 лева за едно лечение което шибаната здравна каса не иска да ми отпусне....... НО ....... ДА СЕ ВЪРНЕМ НА ОСНОВНИЯТ ВЪПРОС
Говорехме за спонсорството и какво е то в България. Спонсори има ако има и сензация, ако с това си деяние ще станат известни, ще влезнат в „Телевизията” за 3 дни, или за 2 часа или за 5 минути, няма значение. Важното за тях е да се изтъкнат че са направили нещо. И в повечето случаи се говори с дни за някаква дреболия. Или за нещо което така или иначе е трябвало държавата да го осигури преди 1000 години, но не го е направила.
Защо се възмущавам. Защото от 28-ми Май се опитваме да осигурим фотоапаратура за нуждите на 300 пациента като мен с рядкото заболяване наречено Таласемия Майор. Защото професор от Италия ме е помолил да направя нещо по въпроса, и след писмо до Дистрибутора на Никон за България сме получили отговор, че те ще ни направят невероятната отстъпка от 180 лева от цената в магазина за нужната ни техника, която възлиза на скромната сума от 3800 лева. Та това няма и 10%.
Когато разбрах каква отстъпка ще ни направи компанията вносител в главата ми изникна само мисълта - Ако бяхме нормална държава, щеше ли да е такава отстъпката ??? Ако бяхме нормална държава може би щеше да има редица дарители, които да се съгласят да предоставят тези 4000 лева, с които да улеснят лечението и наблюдението на 300 души с рядко заболяване. Но в края на всеки ден, може би всеки един от нас трябва да си зададе въпроса - НИЕ НОРМАЛНА ДЪРЖАВА ЛИ СМЕ ??? И да се запита след това - Какво да направя за да станем нормална държава !!!!!!!!
И ако не ставам много нахален Моля всеки един от Вас, който смята че може да направи нещо във връзка с този мой така банален и безсмислен може би проблем, да ми напише коментар, или да ми изпрати e-mail в който да посочи с какво може да бъде полезен за тази загубена кауза. Ако някой от вас има старо Огледално-рефлексно тяло, което да може да се използва и да желае да дари, също може да ми пише. Имайте предвид, че се нуждаем от един огледално-рефлексен апарат с 1 китов обектив и един обектив 105MM AF-S VR II F2.8D MICRO NIKKOR LENS.
От къде знам ли - знам защото и на мен ми минават всички тези въпроси точно в този момент. В момента в който съм седна да пиша, този пост. Дори не знам как да го напиша без да прозвучи смешно. Но ще опитам. Пък каквото се получи. И за да не си помислите, че не знам колко по-важни неща има от това за, което тепърва ще мърморя - знам и то от собствен опит. В момента ми трябват скромните 40 000 лева за едно лечение което шибаната здравна каса не иска да ми отпусне....... НО ....... ДА СЕ ВЪРНЕМ НА ОСНОВНИЯТ ВЪПРОС
Говорехме за спонсорството и какво е то в България. Спонсори има ако има и сензация, ако с това си деяние ще станат известни, ще влезнат в „Телевизията” за 3 дни, или за 2 часа или за 5 минути, няма значение. Важното за тях е да се изтъкнат че са направили нещо. И в повечето случаи се говори с дни за някаква дреболия. Или за нещо което така или иначе е трябвало държавата да го осигури преди 1000 години, но не го е направила.
Защо се възмущавам. Защото от 28-ми Май се опитваме да осигурим фотоапаратура за нуждите на 300 пациента като мен с рядкото заболяване наречено Таласемия Майор. Защото професор от Италия ме е помолил да направя нещо по въпроса, и след писмо до Дистрибутора на Никон за България сме получили отговор, че те ще ни направят невероятната отстъпка от 180 лева от цената в магазина за нужната ни техника, която възлиза на скромната сума от 3800 лева. Та това няма и 10%.
Когато разбрах каква отстъпка ще ни направи компанията вносител в главата ми изникна само мисълта - Ако бяхме нормална държава, щеше ли да е такава отстъпката ??? Ако бяхме нормална държава може би щеше да има редица дарители, които да се съгласят да предоставят тези 4000 лева, с които да улеснят лечението и наблюдението на 300 души с рядко заболяване. Но в края на всеки ден, може би всеки един от нас трябва да си зададе въпроса - НИЕ НОРМАЛНА ДЪРЖАВА ЛИ СМЕ ??? И да се запита след това - Какво да направя за да станем нормална държава !!!!!!!!
И ако не ставам много нахален Моля всеки един от Вас, който смята че може да направи нещо във връзка с този мой така банален и безсмислен може би проблем, да ми напише коментар, или да ми изпрати e-mail в който да посочи с какво може да бъде полезен за тази загубена кауза. Ако някой от вас има старо Огледално-рефлексно тяло, което да може да се използва и да желае да дари, също може да ми пише. Имайте предвид, че се нуждаем от един огледално-рефлексен апарат с 1 китов обектив и един обектив 105MM AF-S VR II F2.8D MICRO NIKKOR LENS.
26 април 2010 г.
15 НЕЩА !!!
Какво ли не измислят хората! Кой да знае, че има такова животно като Блог Щафета. И аз щях да си остана неосведомен ако не беше Алтаир та да ме включи в такава.
Интересна идея е това Благ щафетата. Според правилата на това чудо трябва да ви споделя 10 неща които ме правят щастлив и 5 неща които не знаете за мен. То сигурно има някакви стандартни 10 неща, които правят хората щастливи, та може малко да се препокрия с тях, ама какво да се прави, ще ми простите.
Погледа на човека който обичам ме прави истински щастлив.
Щастлив съм когато снимам и успея да надмина себе си. И се изненадам приятно от крайният резултат.
Щастлив съм когато оценят това, което съм свършил, и тук не визирам някакви банални неща, а по-скоро неща, които обикновено не се забелязват. Такъв момент е била благодарността на 30 човека пътували с мен до Истанбул и обратно. Няма по-голяма радост от това да ти кажат -.Благодаря за хубавата екскурзия след 3 дни прекарани с приятни хора в красив град.
Истински щастлив може да ме направи хубав филм в киното.
Щастлив съм и когато успея да направя приятна и неочаквана изненада на близък човек. Затова може би толкова се старая при организиране на рождени дни на приятели и избиране на подарък за тях. Егоистично е малко от моя страна, но в крайна сметка и човека се радва и аз съм направил нещо за да се почувствам добре.
Щастлив съм, че имам добри приятели, които държат на мен и ме подкрепят.
Щастлив съм, че мога да избирам с какво да се занимавам поне на този етап от живота си и не се налага да правя нещо, което не желая.
Щастлив съм, когато прекарам 4-5 дни в автобус с непознати на път за някое приказно място като Котор, Будва и Дубровник и след тези 4-5 дни се прибера от екскурзия с нови приятелства и прекрасни спомени.
Щастлив съм когато някой ми се усмихне без причина и ми каже благодаря за нещо, което аз приемам за даденост.
Щастлив съм когато някой има нужда от мен.
Станаха ли 10? Дано, че нещо .............. не мога да ги измисля толкова много.................. Само сега да не излезе, че съм неблагодарен и нещастен човек !??!?!? Не е така. В интерес на истината много неща ме карат да се чувствам щастлив, просто ми е трудно да ги изброя. Сега да видим какво не знаете за мен..........
Обожавам шоколад. На моменти направо откачам като нямам нещо богато на какаово съдържание около мен. В гимназията имаше момент в, който всяко междучасие съм си купувал шоколадови вафли.
Изпитвам неземен ужас и страх от зъболекар. Който е запознат с диагнозата ми знае, че тя е съпроводена с ежедневни инжекции и други неприятни процедури. Нищо от тези неща не е в състояние да ме ужаси толкова колкото мисълта, че трябва да отида на зъболекар.
Обичам да се катеря в планината. Да се чувствам като парцал през целият път и накрая, когато се изкача на върха да си кажа - Ебаси красотата! Струваше си сърцебиенето, умората и чувството, че ще ми се пръсне сърцето на милиард парчета.
Много искам да направя зимен планински преход, до някой висок Български връх, или до Седемте Рилски езера. За жалост не се чувствам достатъчно подготвен за това, или поне не за сега.
Не съм толкова директен, колкото изглеждам, и понякога съжалявам, че съм проявил търпение към някой в определена ситуация.
Май това е от мен. .......... Оф... то не било лесно. А и да не забравя, трябва да си избера хора които да напишат техните 10 и 5 неща. Та значи това са .............. Георги Стоилков, Оличка, Тодор Атанасов, Ин-Ян, както и автора на най-старият блог, който чета Йовко.
Интересна идея е това Благ щафетата. Според правилата на това чудо трябва да ви споделя 10 неща които ме правят щастлив и 5 неща които не знаете за мен. То сигурно има някакви стандартни 10 неща, които правят хората щастливи, та може малко да се препокрия с тях, ама какво да се прави, ще ми простите.
Погледа на човека който обичам ме прави истински щастлив.
Щастлив съм когато снимам и успея да надмина себе си. И се изненадам приятно от крайният резултат.
Щастлив съм когато оценят това, което съм свършил, и тук не визирам някакви банални неща, а по-скоро неща, които обикновено не се забелязват. Такъв момент е била благодарността на 30 човека пътували с мен до Истанбул и обратно. Няма по-голяма радост от това да ти кажат -.Благодаря за хубавата екскурзия след 3 дни прекарани с приятни хора в красив град.
Истински щастлив може да ме направи хубав филм в киното.
Щастлив съм и когато успея да направя приятна и неочаквана изненада на близък човек. Затова може би толкова се старая при организиране на рождени дни на приятели и избиране на подарък за тях. Егоистично е малко от моя страна, но в крайна сметка и човека се радва и аз съм направил нещо за да се почувствам добре.
Щастлив съм, че имам добри приятели, които държат на мен и ме подкрепят.
Щастлив съм, че мога да избирам с какво да се занимавам поне на този етап от живота си и не се налага да правя нещо, което не желая.
Щастлив съм, когато прекарам 4-5 дни в автобус с непознати на път за някое приказно място като Котор, Будва и Дубровник и след тези 4-5 дни се прибера от екскурзия с нови приятелства и прекрасни спомени.
Щастлив съм когато някой ми се усмихне без причина и ми каже благодаря за нещо, което аз приемам за даденост.
Щастлив съм когато някой има нужда от мен.
Станаха ли 10? Дано, че нещо .............. не мога да ги измисля толкова много.................. Само сега да не излезе, че съм неблагодарен и нещастен човек !??!?!? Не е така. В интерес на истината много неща ме карат да се чувствам щастлив, просто ми е трудно да ги изброя. Сега да видим какво не знаете за мен..........
Обожавам шоколад. На моменти направо откачам като нямам нещо богато на какаово съдържание около мен. В гимназията имаше момент в, който всяко междучасие съм си купувал шоколадови вафли.
Изпитвам неземен ужас и страх от зъболекар. Който е запознат с диагнозата ми знае, че тя е съпроводена с ежедневни инжекции и други неприятни процедури. Нищо от тези неща не е в състояние да ме ужаси толкова колкото мисълта, че трябва да отида на зъболекар.
Обичам да се катеря в планината. Да се чувствам като парцал през целият път и накрая, когато се изкача на върха да си кажа - Ебаси красотата! Струваше си сърцебиенето, умората и чувството, че ще ми се пръсне сърцето на милиард парчета.
Много искам да направя зимен планински преход, до някой висок Български връх, или до Седемте Рилски езера. За жалост не се чувствам достатъчно подготвен за това, или поне не за сега.
Не съм толкова директен, колкото изглеждам, и понякога съжалявам, че съм проявил търпение към някой в определена ситуация.
Май това е от мен. .......... Оф... то не било лесно. А и да не забравя, трябва да си избера хора които да напишат техните 10 и 5 неща. Та значи това са .............. Георги Стоилков, Оличка, Тодор Атанасов, Ин-Ян, както и автора на най-старият блог, който чета Йовко.
Абонамент за:
Публикации (Atom)