27 октомври 2010 г.

Кога снима за последно?




Както вече може би повечето от вас, които ме познават и/или четат знаят, че аз се преструвам на фотограф. Играя си със скъпи играчки и от дъжд на вятър вадя по някоя снимка във фотото, за да се направя на интересен :)

Или не съвсем. Това оставям на вас да прецените сами за себе си.

Днес обаче ще се поизпитаме, или аз ще се изповядам, ако на вас не ви се занимава да отговаряте пред монитора си, на въпроси зададени от някой с неясна мисъл. Та значи, седя си аз тук по никое време и си мисля, кога за последно съм снимал. Та нали съм фотограф? Предполага се, че постоянно снимам разни неща! Е да ама не съвсем. Оказва се, че последно снимах в неделя някакво пожълтяло дръвче, и то само за да си извадя фотоапарата от раницата, в която го бях носил с мен през последните 4 часа, нагоре и надолу из Рила планина.

И като се оказа, че не съм снимал нищо интересно от ........... прекалено дълго време, щом и аз сам немога да си спомня от кога точно, започнах да се замислям, аз аджеба мога ли да снимам като хората, ако ми се наложи, или съм загубил тренинг(да го наречем, защото умения не бих казал че имам кой знае какви).

Та след тези дълбокомислени процеси протекли точно за 2,3 секунди в главичката ми преди да се разсея с нещо, се роди гениалната идея да започна да тренирам. Стигнах до заключението, че всяко нещо трябва да се тренира. И ако не ми мине котка път, така да се каже, почвам да обикалям безцелно града и паркчетата в търсене на смахнати работи за снимане. В търсене на мисловен процес породен от фотографското начинание, от което явно имам жизнана нужда. За да не затъпея тотално седейки пред Twitter, You Tube, Facebook и някой друг сайт за интериорен дизайн :)

Та какво беше цялата идея на тази глупост, която току що сте прочели, ако не значи съвсем съм ви отегчил още в началото. Идеята е, че с каквото и да се занимава човек, колкото и да е приятно то за него, ще загуби умението си ако не го упражнява и развива постоянно. И може би, че ключът към добрият резултат е той да е следствие от някаква мисловна дейност комбинирана с талант, а не само на едното от двете.

22 октомври 2010 г.

Дано се заблуждавам.

От известно време насам в мен се надига едно много неприятно усещане. Усещане за сивота, еднообразие и затъпяване.

Имам странното чувство, че хората около мен, с малки изключения, нямат живец в себе си. Няма нещо, което да гори в тях. Да ги кара да се интересуват. Нещо, което да ги движи напред. Усеща се едно сиво, монотонно, тромаво и провлачено еднообразие. Сякаш времето е спряло и всичко стои на едно място. И никой от нищо не се интересува. Никой от нищо не се трогва, или вълнува. Всичко е видяно, вкусено, изживяно. Всичко е безвкусно.

Града е пълен с живот, и едновременно с това празен. Всяка вечер заведенията са пълни, дискотеките претъпкани. Хората се движат насам – натам. Забавляват се. Шумят. Всяка вечер се повтаря едно и също. Вечер след вечер. Нищо не е различно, нищо не е ново, нищо не е вълнуващо. Дискотеката в петък и събота са се превърнали в закон. Придобили са монотонното еднообразие на работата зад бюро.

Градът е изпразнен от смисъл и положителна емоция. Изпразнен от креативни идеи и начинания. Изпразнен от творческо и новаторско мислене. И сред цялата тази празнота, от време на време се намират някои идейни хора, които си правят своите неща, сами за себе си. За да запълнята творческата празнота в своите души. Достатъчно ли е това питам аз. На мен не ми стига. Аз жадувам за сладка приказка с интересни хора, в заведение с приглушена светлина, тиха музика и разнообразни артистични натури, запалени от огъня на живота и преследващи идеите си. Търсещи начин да реализират мечтите си, а не да оцелеят правейки нещо незнайна какво, само и само да свържат двата края. Но нима това е само една мечта. Една фантазия.

Дано се заблуждавам. Дано в пустинята има оазис, който не съм открил. Дано някой ми го покаже!