Първата самостоятелно заснета сватба.

Предният пост относно сватбена фотография, целеше да опише, какво аджеба е това Сватбената фотография за мен. Снимките, които съм показал там, са мои, но са правене на сватбата на много скъпа моя приятелка, която работеше във фотото в което си вадих първите аматьорски снимки преди 5 години, докато още се чудех, коя снимка как трябва да се направи. Тогава още незнаех какво е това бленда, и скорост на затвора. Незнаех даже за какъв затвор иде реч.
Незнам защо, но от нейната сватба насам немога да направя толкова хубави снимки, или поне според мен. Старая се, но не успявам. Може би, защото на нейната сватба бях спокоен, че не само аз снимам. Че ако не се справя да заснема нещо, то има още 3-4 фотографа, които ще са го зснели.
Преди няколко седмици заснех първата си инцидентно самостоятелна сватба. От взимането на младоженеца и тръгване за кумовете, та чак до изпращането на гостите от ресторанта.
Когато се прибрах и си видях снимките си помислих, че младоженците ще ме убият. Срам ме беше да предам заснетото от мен в студиото, за което снимах. През цялата сватба бях на тръни, да не изпусна нещо, дали няма тоталнода се издъня, и да предам доверието, което са ми гласували хората викнали ме да снимам сватба от името на тяхното Фото Студио.
Сватбата мина, дойде и втора (още на следващия ден) и аз чаках ли чаках да ми се накарат, колко лошо съм снимал.
Какво се оказа. Не съм снимал чак толкова лошо. Има какво още да се желае, и винаги ще има. Но като цяло съм успял да заснема сватбата без да се налага младоженците да искат главата ми на тепсия.

А сега ще ви покажа и някои от ужасните снимки, които много време не смеех и сам да погледна.

Усещане за бавна смърт или почти.

Всеки е бил болен, неразположен, настинал и отпаднал. На някои обаче това ни се случва по-често(визирам себе си). И когато това настиване, боледуване и неразположение продължи цяла седмица и от болка в гърлото премине в Болка в гърлото, кашлица, подути венци, болка в цялата глава и неспособност да се храниш, като хората, тогава вече става доста неприятно.

Не искам да се оплаквам, но в момента дните ми минават в дремене пред компютъра, мотаене пред телевизора и от време на време четена на някакви любопитни и до известна степен полезни статии в някой форум. Това вече продължава повече от седмица, и имам чувството, че времето е спряло, светът ме е забравил и съм в някаква бездна, която няма какво да предложи, за раздвижване на и без това малко останалото ми сиво вещество.

Та защо това тежко заглавие. Защото има моменти в, които след едно такова продължително застояване в затворено място, без нищо стимулиращо мисловни и креативни процеси в мен имам чувството, че бавно губя способността си да мисла. Все едно бавно умира нещо в мен и преминавам в едно такова никакво състояние на носене в пространството. Едно такова малоумно и безжизнено съществуване, което ме изнервя и кара да се чувствам безполезен и несъществуващ.

Имам нужда да се съжива, да разкъсам пъшкула в, който се намирам и съм се онесъл в безвременен сън. Да отворя очи, да ме лъхне аромата на студен есенен дъжд и жълти листа падащи от дърветата. Да усетя, че съм жив. Да се захвана с нещо безмислено, но изискващо много енергия и усилия за достигането на ненужен и глупав или дори безмислен краен резултат.

Имам нужда от фоторазходка. Да хвана апарата и да чуя сладкото щракане на затвора. И да зная, че съм жив.

П.П. Искренно се надявам повече да не Ви занимавам с глупави и сиви постове като този.

Да бъдеш фотограф или не. Или какво не бих снимал и защо ???

Както всеки може да види по-голямата част от този блог се върти около фотографията. И то най-вече моята фотография. Какво е Тя за мен. Какво ми дава, как ми помага в живота ако щете.

До съвсем скоро си мислех, че няма нещо което да не бих искал да работя свързано с фотографията. Така да се каже – няма снимки които не искам и не мога да правя. ДА ама НЕ !!!

Както се случва в повечето пъти, оказа се, че отнова съм в грешка. Отново се убедих, че човек се учи докато е жив.

Звънна ми един приятел, сподели че негов другар и колега си търси фотограф спешно за 2 дни. Реших, че няма какво да загубя и, че ще се справя, защото съм снимал различни и разнообразни неща и като цяло крайните резултати не са отвратителни. Отидох на място, запознах се с работодателя, който се оказа точен, сериозен и като цяло се отнася професионално и сериозно към работата. Работата обаче се оказа нещо, което аз не мога да върша. Работих едната вечер, втората щях да работя ако времето не беше провалило нещата.
Някой ще каже – щом си работил, защо твърдиш, че работата неможеш да я вършиш.
Веднага отговарям – работата изисква да върша нещо, което не е емоционално приятно за мен.

Радвам се, че отидох. Радвам се, че опитах нещо ново. Защото с всяко нещо, с което човек се захване и в което човек успее или се провали, той научава нещо за себе си. По този начин вярвам, че се развиваме и вървим напред и нагоре.

Осъзнах, че предпочитам да снимам хора които лично са се обърнали към мен. Дошли са и са уточнили кога и какво искат да се снима. Видя ли са на какво съм способен и са преценили, че това им е достатъчно. Предпочитам да снимам на място което контролирам, и което ми е познато. На място на което няма много странични хора и много движение. Това обаче не означава, че ми е неприятно да снимам Сватби, Рожденни дни и Тържества. Нямам нищо против, дори ми е приятно, стига хората сами да са избрали мен за техен фотограф за този повод.

Интерферонена му работа !

Може би знаете, може би не, но в момента се лекувам с Интерферон. Едно лекарство което се прилага като подкожна инжекция веднъж седмично и има много лош характер като цяло. Повече за интерферона няма да ви кажа, защото не мисля, че мога да бъда толкова описателен и увлекателен, като моята смея да твърдя приятелка Altair – човек който пише прекрасно и невероятно поне според мен.

Та да минем към идеята за това писание. Идеята е че от 3 месеца се „боря” с това лекарство, и по-скоро със пиперливия му характер. Оказва се, че е такъв само първият месец и половина или почти два месеца. Дали защото и аз понякога съм голямо говедо незнам но вече почти не ми се опъва толкова както в началото и ужким се разбираме. Има моменти на своеволия, но се търпят. Той (интерферона – това пояснение е повече за мен самия не за Теб читателю) се старае да не се изхвърля и да проявява волности, а аз се държа любезно и му прощавам изблиците на непослушание и келешлък.

Та повод за този пост е разговора, който проведох по телефона с Altair в, който се оказа, че от общо 12 инжекции, аз с целият си акъл съм тръгвал на път до 15 мин след самата инжекция в 4 случая. Това само по себеси може да се счита, както за глупост така и да бъде показателно, че човек който си опознае страничните ефекти може да си позволи да ги контролира и да не трябва да променя много начина си на живот заради иначе неприятното лечение.

Определено не бих се наел да тръгна на пътуване от рода на 200 – 300 км ако няма втори шовьор с мен. Но всичко в рамките на 100 – 120 км е съвсем приемливо.

И понеже отново се разпилях на всякъде и не се знае вече за какво говоря изобщо. Идеята не целият пост е да споделя нещо с хората, които преминават по същия път. С хората които скоро са си направили първата, втората, третата или петата инжекция. Уважаеми дами и господа, момичета и момчета, ако Ви се струва че положението е ЗЛЕ – поемете си дълбоко въздух и запомнете от мен само това:
1. Положението ще се оправи съвсем скоро.
2. Положението почти винаги има начин да стане и по-лошо, затова се научете да гледате от добрата страна на нещата !!!

Сватбена фотография. Или какво е сватбената фотография за един млад фотограф.

Наскоро заснех първите си самостоятелни две сватби. И изживяването беше 100 пъти по-изтощително и емоционално натоварващо отколкото съм си представял, че може да бъде.
Защо въпреки стреса и напрежението се наех да заснема сватбите на две млади семейства – просто неможах да откажа на приятел фотограф, който трябваше да отсъства от страната и се наложи да заснема неговите вече уговорени сватби. Това което допълнително ме успокои е факта, че вече бях снимал кото втори фотограф няколко пъти и ме увериха, че ще се справя с тази нелека и според мен изключително отговорна задача.

Защо пиша този пост – и аз не съм сигурен. Може би имам нужда да споделя част от нещата които са ми се случили в последно време. Или просто стоя и бездействам повече от необходимото за здравословен живот. Може дори да ми се е доснимало отново и да искам да си спомня тръпката и напрежението от едно такова събитие.

Осъзнавам, че не е нормално на някой да му липсва напрежението и умората, но истината е такава – понякога ми липсва точно това. Още от началото на следването ми, когато след организирането на всяка учебна екскурзия съм си казвал, че е за последно и след два месеца съм правил нова просто защото тръпката и напрежението те карат да се чувстваш жив. И не само това, и удоволствието да чуеш на края на едно 4-5 дневно пътуване поне от 5 човека – „Беше страхотно, кога отново ще ходим някъде ???”

Истината е, че както в туризма така и във фотографията за мен най-важното е човека срещу мен да остане щастлив от това което съм му дал, било то продукт или услуга. И да нямам предвид доволен, защото човек е доволен като си купи хубави обувки, или някакъв свестен хранителен продукт, в който няма само боклуци. Искам да доставя Щастие на хората, които заснемам.

Затова, може би, ми хареса толкова сватбената фотохрафия. Хората отиват на това почти вълшебно събитие с желанието и нагласата да се забавляват, да празнуват раждането на едно ново семейство. Да честват обичта, любовта и желанието на двама души да съединят животите си в един общ (леле колко сладникаво го казах).

Тук май е мястото аз да замълча и да оставя няколко снимки да покажат щастието на едни прекрасни млади хора обещали един на друг да се обичат винаги !